#какво ми се случи току що

[earlgreydarkchocolate]

What the actual fcuk….

[vasetovp]

Една сутрин тя се събуди и сякаш чуваше шум от хола. За нейна изненада, видя съпруга си. Днес изобщо не го очакваше, защото знаеше, че е на път, тъй като работи шофьор на камион.

- Къде са ти нещата? - попита тя.

- Не ги взех, дойдох само да поговорим.

Тя беше шокирана, защото предния път се разделиха в разгорещен спор и след това не говореха с дни.

- За какво искаш да говориш с мен?

- Дойдох да ти кажа, че когато си тръгвах, между нас имаше безсмислени и глупави спорове, но искам да знаеш, че ��ъпреки това, те обичам много. В последните няколко дни, хиляди пъти исках да ти се обадя, но моята гордост, моят инат, беше по-силен и не ми позволи! Искам да ми простиш !

Сърцето ѝ омекна и тя му каза:

- Искам да знаеш, че те аз също те обичам много и се гордея с теб за всичко, което правиш всеки ден за нашето семейство.

- Ти и децата ни сте най-важното и ценно в живота ми - отговорил мъжът и след това тихо я целунал по челото. - Моля те, не забравяй, каквото и да се случи, аз винаги ще бъда до теб. Трябва да тръгвам, но този път ще бъде за дълго.

В този момент телефонът звъннал.

- Госпожо, бих искал да ви кажа, че... съпругът ви претърпя тежка катастрофа... мъртъв е. Съжалявам...

- Това е недоразумение, защото мъжът ми си е вкъщи, току-що разговарях с него. Трябва да сте се обадили на грешен номер.

Тя затвори и започна да обикаля къщата, да търси съпруга си във всяка стая, но него го нямаше никъде. Усещаше как душата ѝ се изпълва с голяма болка и цялото ѝ тяло беше студено. Сърцето ѝ замръзна и тя падна на колене в средата на хола. Тя осъзна, че мъжът ѝ не се е прибрал у дома! Това, което изглеждаше толкова истинско, е било само видение, и че душата на съпруга ѝ се е сбогувала с нея.

ЗАПОМНЕТЕ !! !! ️ !!️ ❤️

Никога не излизайте от дома ядосан! Може би за последен път виждате любимите си хора и ги прегръщате за последно!

Знам, че мнозина няма да споделят тази история! Но ако сте от хората, отделили време да прочетат този текст, споделете го, за да си обърнем малко повече внимание. Може би това малко послание сближава хората.

Нека винаги се стараем да бъдем благодарни за живота, защото той е толкова крехък и незаменим!

[jstsomerandomchicksthoughts]

Уважавам хората, които полагат усилия и не съжаляват, когато биват отхвърляни.

Като момчето, което в бензиностанцията ми предложи бонбонката, която току що си бе взел. Вярно, не я взех, защото не взимам нищо от непознати, а и ми лъхаше на алкохол, но самият жест и топлата му усмивка ми стоплиха душата.

Или братовчед ми, който ми се оплака как е заговорил моми��е, коeто било със слушалки. Питал я каква музика слуша, а тя ��твърнала, че не слуша и приключила разговора.

Effort-ът е нещо, което не трябва да се срамуваш да полагаш. Не разбирам защо е прието да се правиш на недостъпен и да чакаш другият да направи нещо, когато толкова силно искаш то да се случи. А и да пробваш и да не стане не е срамно. По-добре е от това да си изпуснеш шанса, нали? Действай! Какво чакаш?

[timeheroeslove]

Музеят, който е толкова интересен, че забравяш за обяда

- Хайде, помислете - какво друго?

- Ами ако например се организират летни занимални с деца? И даже могат да празнуват рождения си ден тук, ще идва например някой химик и ще прави експерименти на живо?

- Супер, още идеи?

- Аз си мислех за младите посетители - дали няма да е добра идея да се направи един календар с важни за науката дати, които да се обвързват със събития в музея… Ето какво се дочува в Националния политехнически музей през ноември 2019 г. Доста е оживено - събрали са се студенти, които работят по няколко казуса: как да привлекат млада публика, която да го посещава, по какъв начин да стане атрактивно работно място за току-що дипломиралите се и въобще - как да стане по-видим и разпознаваем.

Досега тук няколко пъти са идвали доброволци, вдигали ръка за “Ще участвам” в мисии от TimeHeroes, но за съвсем различни неща, които държат ума по-скоро в покой: като обновяването на двора, помощ с любознателни работилници, освежаване на детския център, съдействие за Нощта на музеите.

Този повод обаче е различен - студентите са тук, за да впрегнат умовете си и да помислят как могат да решат някои негови проблеми.

Правят го като част от работилница в подкрепа на музея, организирана от TimeHeroes и УНСС. Мисията ѝ е двояка: на първо място, да увеличи възможностите за реализация сред младите хора, като ги сблъсква челно с проблемите на организации с кауза и ги кара да мислят практически. На второ, да даде възможност на места като този музей да почерпят идеи от свежи и необременени умове, готови да им дадат обратна връзка и съвети.

Всичко това се случва с помощта на ментори: Дени Шилигарска, която работи във VMware Bulgariа, завършила е урбанистика и живо се интересува от градските пространства, Поли Захариева, която е един от основните двигатели на форматите TOM Bulgaria, ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА и фестивала ФотоФабрика, а също и Методи Терзиев - директор на betahaus Sofia, завършил Базелския университет в Швейцария.

Те участват в тази про боно работилница с една идея: часовете, прекарани в дискусии и хвърляне на идеи, да помогнат на музея да развива каузата си.

А тя е да съхранява паметта за техническото и научното ни развитие: автомобили от началото на века, дървен велосипед, телефони от ерата на дуплекса и преди него, фонограф (прототип на грамофона), радиоапарати, телевизори, часовници от царския дворец, фотоапарати, телескопа на Петър Берон, камерата, с която е заснето първото телевизионно предаване в България, първият български космически уред…

“Знаете ли, че в останалите държави техническите музеи са най-посещаваните изобщо?”, пита Мадлен Янева - експертът по връзки с обществеността в сплотения екип, който е сърцето на НПТМ.

Виждаме се днес, за да сверим часовниците си близо две години след работилницата. Решаваме да седнем в прохладния двор, където ��реди седмица отново са дошли доброволци, за да помогнат с разчистването. “Справиха се чудесно - преди между плочките беше прораснала трева, въобще…”, сочи тя наоколо.

На пейката до нея сяда и Васил Макаринов. Ако го попиташ за първия му спомен, ама наистина първия, ще ти разкаже за Техническия музей в Прага. Знаеш ли какви неща можеш да видиш там? На входа например се намира най-старата въртележка в Европа.

Вътре пък има цял един огромен палат с влакови композиции, редици от шарени ретро автомобили, а над главата ти - модели на самолети като например този, с който Ян Кашпар през 1911 г. прави първия полет на дълги разстояния в историята. А това е само една троха от всичко, което там поглъщат очите ти - общо шест етажа. Такива места се помнят, няма как.

Днес, по-скоро случайно, но и не съвсем, Васил вече седма година работи като уредник на нашия Политехнически музей. Някъде през 2014 г. той тъкмо е завършил изкуствознание и пристига тук уж само на стаж, но животът има други планове и вакантното място в екипа бързо се оказва точно като за него.

Уви, за разлика от пражкия си голям брат, в двора на нашия няма място дори за един реставриран “Чавдар”. И това не го казваме просто ей така - за една изложба преди време е трябвало зад портата да бъде паркиран един такъв герой от близкото минало, но уви - нямало е как даже да влезе в двора.

Всъщност това е един от основните проблеми на музея - изложени там са едва 10% от обектите, с които фондът му разполага. Останалите (впрочем, хиляди) чакат реда си в складове и помещения, тъй като експозиционната площ е твърде малка и няма достатъчно пространство, на което да бъдат изложени.

И при все подобни препятствия, ако влезеш вътре и хванеш книгата с впечатления на входа, виждаш примерно ето това откровение, оставено от 9-годишната посетителка Ралица: “Този музей е толкова интересен, че чак забравих за обяда.”

Но да се върнем на повода днес да сме тук: как вървят нещата?

“Кандидатствахме за работилницата с най-голямо удоволствие: тъкмо студентите са групата, която ни липсва най-много. Оказа се, че те за пръв път влизат в музея, но предложенията им бяха много добри. Най-много ни впечатли идеята им за политендар - календар със събития, насочени към младежка публика. Приехме го много сериозно и дори започнахме да осъществяваме част от тях”, разказва Мадлен.

Преди пандемията да постави живота на пауза, те успяват да организират две инициативи: през януари и февруари 2020 г. Първата е архитектурна вечер, която води Васил, а другата - събитие за Деня на влюбените, което съчетава вино и химия и включва експерименти, ��т които пушек се вдига. Буквално.

Но това не са единствените промени тук. В резултат на съветите от работилницата, музеят променя и присъствието си в социалните мрежи, публикува информация по-често и заговаря “по-закачливо” и човешки. Резултатът: сериозно количество нови последователи.

Сайтът на музея пък се обзавежда и с блог с четири категории: “Музеоложки проблеми”, “История на техниката”, “Из фондовете на НПТМ” и “Поли и Техно за деца”.

Всичко това дава надежда на екипа, който след работилницата пораства с още двама души: две млади жени, които работят съответно като екскурзовод в отдел "Експозиция и работа с публика" и фондовик в отдел "Фондове".

След като настъпва извънредното положение обаче, основната работа на музея е поставена на пауза - да посреща посетители.

“Сега се опитваме да възстановим дейността си, но не смеем да планираме много напред. И все пак идеите, които студентите ни дадоха, продължават да стоят на дневен ред и ги имаме предвид.”

Въпреки трудния период, когато музеят е затворен, от месец май насам екипът отчита сериозно завръщане на посетителите в него. Васил си го обяснява с това, че когато твърде дълго си бил лишен от достъп до нещо, изведнъж имаш дори по-голямо желание да го видиш с очите си.

На дневен ред, уви, продължават да стоят и някои от проблемите, пред които музеят от години се изправя. Един от тях води до съществен въпрос: защо няма достатъчно млади хора, които да работят тук? Обръщаме се към Васил, който е взел точно това непопулярно решение.

“Не е тайна, че заплатите в музеите са изключително ниски, н��съпоставимо ниски с труда и капацитета на хората. За жалост, това отблъсква младите, изкушени от възможностите за работа в София, които са доста и предлагат доста по-достойно заплащане. Това е основната причина, буквално няма друго”, казва той и изрежда куп причини да се задържи толкова време: разнообразието, работата с деца, курирането на изложби, писането на текстове. Нищо “зациклящо и затъпяващо”, както казва той, а това също е силна мотивация да не сменяш работното си място. И все пак, както той казва, работата в музея си остава донякъде доброволческа заради ниското заплащане.

“Да го кажем така - тук работят идеалисти?”, питаме, а отсреща се усмихват и кимат за “нещо такова”.

Може би заради това музеят често успява да привлече и други ръце за разни важни задачи - да се почисти градината, за Нощта на музеите, за участие в летните работилници с деца.

“Доброволците са нашите посланици. Последния път им раздадохме шапки на музея, а след това една от доброволките ни писа с обратна връзка, за да благодари и да ни каже, че ще я носи, за да помогне с популяризацията ни. Това е най-хубавата реклама”, разказва ни Мадлен и допълва, че винаги се отнася много внимателно към хората, които инвестират от времето си тук, за да отговори на техните очаквания.

“Няма нищо по-тъжно от музей без публика. Ето защо нашата мисия е да привлечем посетители”, казва ни Васил, а Мадлен допълва, че част от идеите им са били да сложат своя реклама на близката метростанция Опълченска или пък да нарисуват “стъпки” на асфалта, които подсказват къде да се спреш, за да не подминеш музея.

Понякога пък помощ идва и от дарители и организации, които решават да помогнат безвъзмездно: с водене на безплатен курс по роботика за деца, финансиране на вестник или обзавеждане на детското помещение в сградата.

Разбира се, екипът е готов да върне всеки добър жест. Така например те организират безплатно събития за екипите на компаниите, които са ги подкрепили: от тиймбилдинги през кинопрожекции и работилници за техните малчугани - с демонстрации по физика, човешки сетива, светлина. Между другото, заради последните понякога се взимат наистина важни житейски решения.

“Имали сме случаи, в които момиче в 7. клас, което щеше да учи в езикова гимназия, след посещението си тук реши да отиде в математическа паралелка. Майка ѝ дойде при нас и каза: “Не разбрах какво се случи!”, ��о е така: тук понякога се оформят бъдещи инженери и научни работници”, спомня си Мадлен.

Васил, неизбежно, веднага се сеща за подобен случай: как Иван, на 6, си тръгнал от музея с думите: “Аз ще стана инженер!”.

И не че човек в такива дни съвсем забравя за проблемите, но си спомня защо не спира да се изправя срещу тях. “Иска ми се да съм оптимист, затова все още работя тук и продължавам да давам всичко от себе си, за да запаля някого по каузата, да привлека някого”, казва Мадлен. Когато я питаме как си представя светлото бъдеще, тя признава, че не си го представя. Не за друго, просто и в живота, както и във физиката, си има закони: първо е важно да се просветли настоящето. Нататък вече е по-лесно.

Текст: Наталия Иванова Фотография: Илиян Ружин

______________________

The project „Boosting Employability and Empowering Social Engagement in High Education through Pro Bono“ Acronym: BEESE is implemented by Önkéntes Központ Alapítvány, Volunteering Hungary - Centre of Social Innovation in partnership with Work for Social, Pro Bono Lab, Time Heroes Foundation, Universidade do Porto, Universidad Autonoma de Madrid, University of National and World Economy, Obudai Egyetem and Junior Consulting Sciences Po  from September 1st 2018 until July 31th 2021, and funded by the European Union under the Erasmus+ Program, under the contract number: 2018-1-HU01-KA203-047732

[blogaonlyubomirivanov]

Осъзнат сън с майка ми отвъд в болница

Здравейте ! Случи ми се да сънувам ,много як медиумски осъзнат сън в среща с починалата ми майка. Преди да легна да спя ,чух по телевизията една песен ,която майка ми пееше и взе та ме върна в миналото когато беше жива и ми стана гадно и тъжно ,но в същото време ми се доспа силно. Мина ми през ума ,че ще я сънувам и че да ми се доспи така силно изведнъж не е случайно изхождайки от такива медиумски доспивания силни през годините от личната ми опитност! И така и стана .От веднъж бързо заспах и влязох директно в осъзнат сън ,знаейки житейската си реалност кой съм! Попаднах в група с екскурзовод ,но не какъв да е екскурзовод ,а екскурзовод по срещи с починали близки ,напуснали житейската ни реалност по години и дати в кои нови реалности се намират и ние имахме щастието да се срещнем с тях. В случая беше с майка ми в нейната дата на смъртта приета като такава в нашата реалност! Бяхме група около 10 човека група,много весели и положителни хора имах чувството,че винаги съм ги познавал ,точно пасваха на моята вибрация за приятели. Движехме се пеша в изкачвахме някакви планински равнинни хълмове с тук таме по някое дърво ,но с много хубаво подравнена зелена трева .Това което усетих и сравних с житейската си реалност беше ,че аз не се запъхтявах и не чувствах никаква умора ,а бях с много голямо настроение знаейки къде отивам. Казах си „ Баси енергийното с малка плътност зареждане „По огледах се беше хубава природа но не по различна от красотата на природата от земната единствено ,че май зеленото беше по ярко зелено,като чели! Казах си „ Това ниво не е по различно от земното! Стигнахме до един хълм от който долу се виждаше една уникално красива голяма постройка ,като огромна къща на една ливада с много прозорци на два етажа.Между хълма и другата страна където е къщата ни делеше красиво минаваща река .Екскурзовода каза трябва да ни поканят за да отидем там в къщата и че там са нашите починали близки! Всички ние в един глас започнахме да викаме „Ехо чувате ли ни ?“ „Виждате ли ни?““ Дошли сме да се видим!“Да но хора минаваха около къщата и нито ни виждаха нито ни чуваха ,а и все пак разстоянието си беше голямо. Тогава за да ни видят и чуят приятелите от групата ,както и аз ,започнахме да хвърляме по къщата ��громни с резачка нарязани талпи дървета поне 50 кг талпата .Талпите от къде се взеха в ръцете ни и как стана и аз не знам. Хвърляхме ги чак до къщата ,като чели ги изстрелваме с оръдие но те отскачаха от къщата без да счупят нещо по нея ,като чели енергиен щит ги отблъскваше и те отскачаха от нея. Аз се учудих и си казах „ Абе от къде вадим тази сила да хвърляме такива големи дървени талпи на такова голямо разстояние? В този момент ми хрумна идея различна от правилата на групата да ни поканят и реших да отида пеша до там и да вляза не канен в тази къща вместо да хвърлям талпи по нея та да ме чуят и видят та да ме поканят! Така и направих . Отидох много бързо до голямата къща и влязох през една от вратите и. Като влязох вътре в постройката веднага ми заприлича всичко,като на огромна болница с много асансьори .Взех та се качих на втория етаж и започнах да разпитвам по име за майка ми. Всички я познаваха и ми казваха ,че току що сме се разминали и е слязла долу . Слизам долу по стълбите тичешком и срещам майка ми ,точно на асансьорната врата слязла от асансьора . Като ме видя се зарадва и аз се затичах и се прегърнахме ,но разбрах ,че не е изненадана очаквала ме е ! Чувствах аз едно силно успокоение и любовта някак беше странна ,като урок някакъв предаден от сърце .Не може да се опише .Учаквах по друга обич от нейна страна към мен .Каза ми че това е сграда за контролни периодични прегледи на душите и че те живеят в самостоятелни къщи из местността . До асансьора имаше пейка и седнахме там да разговаряме.Каза ми че и те работят ,но на като нас за пари ,а всеки каквото обича живеейки в къща. Малко не я разбрах но тя се спря върху мен. Тя ми каза ,че хем съм знаел от моята опитност всичко това ,хем съм проявявал съмнения ,че може и да не е така и съм бил влязъл в конфликт на ненужна скръб при смъртта и на физическото и тяло. Обсъдихме

и срещите ни в астрала след смъртта и .Каза ми да не се съмнявам в тях ,правила е много опити да се свързва с мен .Каза ми ,че когато на всеки настъпи момента се среща със всички и то много убедително. Започна да ми обяснява да взема мерки да си оправя някои неща ,които някои си ги знаех някои не ,но няма да се спирам на тях ,защото са ми лични . Питах я пречат ли нашите ни посещения ,като да ги теглим назад? Тя се засмя и каза ,че отдаване не мислят и не чувстват по такъв начин ,както ние в нашата житейска реалност на земния план и няма как да се получи да изпитват наша липса ! Виждах я все още като възрастна ,но не ��олкова колкото когато умря. Исках да ми разкаже процесите на умирането си ,а тя ми каза „ Ти ги знаеш ,просто си ги спомни,защото могат да се променят и да не са така! Тука не разбрах какво има предвид ,но и не питах повече.Разговора го усещам като дълъг ,едни неща си ги знаех други не ,някои не запомних ,но ми е достатъчно и това което запомних ,които са ми лични,за мои слабости и силни места .Групата не ги срещнах повече и се събудих след разговора без сбогуване с майка ми.Написах всичко това след 02:00 часа до 03;15 часа през ноща веднага след този сън ,за да не го забравя през следващите сънища които ми предстоят до сутринта , а трябва и да ставам рано за работа в 07:00 часа. За да го пиша всичко това по това време ,означава че съм запомнил много полезна лична информация за мен ,която си я записах отделно .Но сънят си беше яръ�� осъзнат и силно запомнящ се и ми хареса .Но интересното ми е че при получаване на тъга ,получих медиумска осъзната среща ,като го очаквах ,но това очакване беше ,като чели си го спомних. Много странно усещане.Това беше нещо като новото ,като да ми се случи това преживяване. През годините на личната ми духовна опитност съм срещал какво ли не ,трудно и на рядко ме впечатлява нещо вече в духовен план...

[tennis-analyses]

https://tennis-analyses.com/2020/05/players-jokes-accusations-revelations/

Между сериозното и забавното в тениса

Когато мачът свърши, те споделят... Понякога думите им звучат забавно, друг път са израз на триумф или разочарование, на раздразнение или щастие. Избрах за вас някои добре познати и по-малко познати изказвания на тенисисти. Да си ги припомним и да се позабавляваме.

Какво е тенисът?

„Тенисът е комбинация от насилствени действия, протичащи в атмосфера на тишина и пълно спокойствие.“ – Били Джийн Кинг.

„Винаги съм смятал тениса за битка на арена между гладиатори, които имат за оръжие своите ракети и смелостта.“ – Яник Ноа.

„Тенисът е психологически спорт, трябва да държите главата си ясна. Затова спрях да играя.“ Борис Бекер.

Концентрацията е важна!

„Ако можете да продължите да играете, когато някой стреля с пистолет по улицата, това е концентрация.“ – Серина Уилямс.

За мотивацията!

“Никога не съм чакал 27 години, защото преди 27 години съм се родил. Родителите ��и никога не са ми казвали "Ако не спечелиш Ролан Гарос ще те пратим в сиропиталище." – Роджър Федерер отговаря на журналист, питащ го какво е чувството да спечели откритото първенство на Франция след като е чакал този момент 27 години. / 2009 г./

„Понякога съм мързелив и това не ми помага.“ – признава Фабио Фонини. „Ако не бях мързелив, със сигурност щях да постигна повече в различните турнири. Понякога предпочитам да седя на дивана, отколкото да тренирам или да се подготвям за турнир“.

За претенциите, недоволствата и ощe нещо!

Фабио Фонини, след като остана недоволен, че играе на корт №14, който има само 318 седящи места: „Честно ли е да се играе тук? Проклети англичани, наистина. Надявам се в този комплекс да избухне бомба.“ /Уимбълдън 2019 г./

„Не съм голям фен на метрото. И в Чехия имаме, но никога не го използвам. Там има странни хора.“– Каролина Плишкова признава, че не използва нюйоркското метро по време на участието си в Откритото първенство на САЩ, 2019 г.

„Съжалявам, че не се отказа по-рано.“ – Марат Сафин отговаря на въпрос на журналист, какво мисли за решението на Фабрис Санторо да се оттегли от тениса. /Сафин има седем загуби и две победи в мачовете си срещу французина, едната от които поради контузия на Санторо./

След двубоя с Халеп на полуфинала в Лондон, Елина Свитолина си наема частен самолет, на който заедно с Гаел Монфис си тръгват от Лондон: „Парите не могат да ти купят щастие, но е по-хубаво да плачеш в частен самолет. Страхотен Уимбълдън 2019, нуждаех се малко да се поглезя. Презареждам батериите и се насочвам към втората половина от сезона!“ – признава Елина.

Марат Сафин, 2009 г., преди да се откаже от професиналния тенис, макар и само на 29 г.. Той има две титли от “Големия шлем” и споделя, че причината, поради която ще сложи край на кариерата си е емоционалния стрес, а не толкова физическите проблеми.

"Нуждая се от ваканция. Поне половин година, в която да не мисля за тенис. И да осъзная, че има живот след тениса. Имам нужда от почивка, защото стреса през последните години бе прекалено голям. Искам живот, в който да няма повече точки, равенства и втори сервиси, за които да мисля. Няма вече приятелства сред тенисистите. Всичко стана прекалено професионално. Вече не е толкова забавно по турнирите, както беше преди. Сега всичко е бизнес, огромен бизнес. Всеки иска повече пари. Нямам истински приятели сред тенисистите, но не се притеснявам заради това. Има толкова много неща, които човек може да прави.”

За специалните отношения! Кириос и „големите трима“!

„Не съм сигурен, че с Рафа можем да отидем в пъба и да пием бира заедно.“

„Казваш ми, че Рафа играе толкова бързо във всеки сервис гейм? Това е забавно, човече, забавно е. Ако Рафа играе толкова бързо, ще се оттегля от тениса. Истинска подигравка. Позор. Покажи ми кадри на Рафа, в които той изиграва по-бързо този гейм. Ако намериш каквито и да е, ще затворя устата си и никога повече няма да говоря. Гарантирам ти обаче, че няма да откриеш нищо. Нищо!Рафа не играе този спорт. В какъв спорт се състезава? Това не е тенис, нали? Искам да играя спорта, който и той играе!“, обърна се Ник Кириос към съдията Мърфи, който го наказа за нарушение на времето за сервиране.

И още от Кириос. „Опасно е да говоря за Рафа. Той е пълната ми противоположност и е голям киселяк. Когато печели, всичко е наред, защото ще засипе съперника с похвали. Но, когато го бия, няма никакво уважение към мен и към феновете ми. И после идва чичо Тони и казва, че не съм образован. За какво говорим изобщо, прекарал съм 12 години в училище, идиот такъв! Много съм образован. Разбирам, че те е яд, че съм победил твой роднина, но ние правим нещата по различен начин.“

"Исках да целя Надал с топката и няма да се извиня. Той има толкова титли от Шлема и толкова милиони в банката. Може да изтърпи удар с топка в гърдите."

“Новак Джокович е обсебен от идеята да се харесва на всички. Просто не мога да го понасям. Начинът, по който празнува победите си, ми докарва скомина. Той просто иска да е Федерер. Според мен ще задмине Федерер по титли от “Големия шлем”, но колкото и много да спечели, никога няма да е най-великият. Това е човек, който веднъж се отказа от Australian Open, защото било много горещо. Два пъти съм играл срещу него и извинявай, обаче не може да си най-великият, ако не можеш да ме победиш. Вижте ме колко аз тренирам - нула в сравнение с него.“

„Федерер е най-великият за всички времена, талантът му е огромен - движението, подготовката и разчитането на играта. Мнозина искат да играят като него и игр��ят заради него, той,без съмнение, е най-добрият в историята!” – споделя Кириос.

Надал-Федерер-Джокович-Мъри!

“Аз съм най-добрият сред слабите!” – Хуан Марти�� Дел Потро, когато го определят, че е първият тенисист след голямата четворка Федерер, Надал, Джокович и Мъри.

След като спечели своята 12-а титла от Ролан Гарос, както и общо 18-а от Големия шлем, Рафаел Надал уверява, че не е обсебен от мисията да настигне рекордьора в този компонент Роджър Федерер. „Не можеш да си разочарован през цялото време, ако съседът ти има по-голяма къща, по-голям телевизор или по-красива градина.“ – прави интересно сравнение Надал след победата във финала в Париж над Доминик Тийм.

Роджър Федерер, помолен да сравни загубите си във финалите на Уимбълдън от Рафаел Надал през 2008 г. и Новак Джокович през 2019 година. Двата финала на турнира са определяни и за два от най-великите мача в историята на тениса: „Аз загубих и в двата случая, това е единствената прилика, която виждам!“

„По време на почивките между геймовете имах чувството, че ще бъдем на корта цяло лято, че ще пуснат покрива, хората по трибуните ще заспят, ще се събудят на сутринта, а ние с Анди все още ще играем, брадясали и задържащи сервисите си.“ - Роджър Федерер за изключително дългия финал на Уимбълдън, завършил 16-14 в петия сет. /2009 г./

Григор Димитров!

Когато зрител от публиката се провиква „C’mon, baby Federer!“. Григор очевидно бе раздразнен – „Да ти приличам на бебе?“

След победата над Алекс де Минор на осминафиналите на US Open:

„Няма такова нещо като стар и нов Григор“, каза българинът, след като беше попитан дали чувства, че може да достигне нивото отпреди. „Единственият път е напред. Да, като цяло се чувствам различен човек и различен играч. Няма смисъл обаче да седя тук, да говоря за изминалите 6-7 месеца и да карам всички да изпитват съжаление. Изправих се срещу злополучията. Изправих се срещу всичко, което трябваше. Да се върнеш обратно на корта е страхотно чувство. Отново се наслаждавам, чувствам се свободен“ – каза Григор.

А всички знаем какво стана след това!

Вълнението е част от играта!

Коко Гоф, след като Мишел Обама написа в „Twitter“, че 15-годишната сензация е „чудесна“:

„Току-що видях публикацията…Бях супер развълнувана. Тя е един от моделите ми за подражание, така че беше готино да видя, че знае за съществуването ми.“

Наоми Осака елиминира Коко Гоф с 6-3 6-0 на US Open. След мача Наоми помоли Коко да остане на корта въпреки сълзите. „Тя плачеше, а спечели. – разказва Гоф – Аз плачех, всички плачеха. Не знам защо тя плачеше. Исках само да напусна корта.“

Кратки фрази без радакция и коментар!

„Не се опитвам да бъда някой друг. Аз съм себе си.“ – Ник Кириос.

„Опитвам винаги да разнообразявам играта си и да карам съперника ми да се чувства некомфортно. Няма да играя по начина, по който искат те.“ – Роджър Федерер.

„Не се стремя да разбивам нечие сърце. Това е тенисът. Това е спортът. Правя всичко възможно да победя опонента си.“ – Анди Мъри.

„Почти никога няма значение как си загубил – пораженията не са забавни.“ – Роджър Федерер.

„Нямам проблеми с критиките, защото съм получил толкова много комплименти през годините.“ – Роджър Федерер.

„Изключително много мразя да губя.“ – Милош Раонич.

„Ти си преследваният.“ – Новак Джокович за живота като №1 в света.

„Казаха ми, че няма глутен, не е обработвана, напълно органична и мога да я ям.“ – Джокович за тревата на централния корт на Уимбълдън.

„Ако съм честен, харесвам всички настилки. Не ги разграничавам.“ – Григор Димитров.

"Мисля, че всеки играч има една или две слабости, но този човек няма нито една," Джон Иснър за Джокович.

Ще завърша с най-досадните заучени фрази, без които не минава нито едно интервю!

„Всеки турнир е от значение и винаги давам най-доброто от себе си.“

„Той е страхотен играч и ще ми бъде много трудно, трябва да дам най-доброто от себе си, за да спечеля.“

„Не ме интересува каква е схемата и с кого ще играя в следващия кръг.“

„Не искам да се оправдавам с контузията си. Болеше ме, но няма да коментирам. Той/Тя игра добре и заслужено спечели.“

Вместо коментар!

“Ако искаш да разбиеш нервите на опонента, преди сервис тупкай топката повече от 10 пъти!“ - намерено някъде из интервютата.

А това дори не е забавно. Какво повече знае Надал, за да мисли така?

“Бих искал сезонът да се възобнови, но се съмнявам. По-притеснен съм за Откритото първенство на Австралия, отколкото от това, което ще се случи в края на тази година. За мен сезон 2020 е загубен. Надявам се да започнем 2021 по график. “

P.S. Ползвани са изказвания на тенисисти от пресконференции, печатни и електронни медии.

Stela Petrova

#atp & #wta #tennis #players #sayings & #quotes #billiejeanking #borisbecker #maratsafin #rogerfederer

#grigordimitrov #fabiofognini #nickkyrgios #rafanadal #novakdjokovic #serenawilliams #karolinapliskova #cocogauff and #more

[vprki]

Критичен поглед: 1989 - годината, в която Европа се завърна към себе си

Така е озаглавена изложбата на фотографа Едуард Серота, която е експонирана в Централното фоайе на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и ще продължи до 24 ноември. Едуард Серота е американец, заселил се през 1988 - 1990 г. в Будапеща. Едуард напуска дома си в Атланта, Джорджия, за да документира живота на еврейските общности в Централна Европа. До този момент той никога не е снимал революции, нито манифестации, нито престрелки, нито пък ги е търсил. От фотографиите в тази изложба става ясно, че в крайна сметка те сами са го намерили.

Впрочем, тези дни си спомняме за онези дни, когато Берлинската стена падна и започнаха демократичните промени в Източна Европа, включително и в България. В изложбата, спонсорирана от посолството на САЩ в София, има кадри на Едуард Серота от България, Румъния, Източна Германия, Полша, Чехословакия и Унгария преди и след преломната 1989 г. Изложбата съдържа един въвеждащ панел и шест отделни пана, посветени на всяка от тези държави. От едната им страна са показани снимки и спомени на Серота от времето преди промяната, а от другата - текстове и кадри от първите години след падането на Берлинската стена.

Едуард Серота е роден в Савана, Джорджия, през 1949 г. Като фотограф е работил за списание „Тайм”, „Гардиан”, „Вашингтон Поуст”, „Ройтерс”, „Обзървър”, „Ди Цайт” и „Зюддойче Цайтунг”. Работил е като журналист за вестниците  „Вашингтон Поуст”, „Лос Анджелис Таймс”,  „Чикаго Трибюн”,  „Ха Арец”, “ „Ди Цайт” и „Таблет”. Негови фотографии се намират в постоянните колекции на известни музеи в Северна Америка, Европа и Израел. В периода 1991-1996 г. Серота издава три книги за живота на евреите от Централна Европа. Между 1997 и 1999 г. снима четири филма за „Ей Би Си Нюз Найтлайн”. През 2000 г той основава Centropa.org - еврейски исторически институт, който работи в тясно сътрудничество със студио „Агитпроп” от България и  с Българско фотографско сдружение. От 1988 г. Едуард Серота живее в Европа - първо в Будапеща и Берлин, а от 1997 г. - във Виена.

Посланикът на САЩ у нас Н. Пр. Херо Мустафа и Едуард Серота при откриването на експозицията в СУ “Св. Климент Охридски”

При откриването на изложбата в Софийския университет „Св. Климент Охридски” посланикът на САЩ Н. Пр. Херо Мустафа заяви по повод промените преди 30 години и падането на Берлинската стена: „Централна и Източна Европа изминаха много дълъг път от тази нощ преди 30 години. Днес България и страните от региона са по-свободни, по- проспериращи и по-сигурни.  В лицето на САЩ народите от Централна и Източна Европа имат приятел, съюзник и партньор. Партньорството ни е изградено на споделените ценности на свободата, демокрацията и независимостта. И това партньорство никога не е било по-сигурно от днешния ден. Сега България е член на НАТО и на Европейския съюз и за нас е чест да стоим рамо до рамо като съюзници и ви благодарим за ангажимента ви. Снимките на Едуард Серота напомнят, че нещата не винаги са били такива, каквито са днес и че не бива да приемаме свободата за даденост. Надяваме се много, че тази изложба ще предизвика вашите лични спомени и когато се върнете тази вечер ще имате възможност да поговорите със семейството и приятелите си за тези спомени. Целта е на само да си спомним за миналото, но и да оценим нещата както изглеждат днес”.

Едуард Серота отбеляза, че изложбата е била вече на три места – едното е Виена, другото - Европейския парламент, но със сигурност изглеждала по-добре в София. Иначе първия път, когато посетил София било през декември 1985 година. „Ако живеех в Сан Диего или Майми бийч декември е едно много хубаво време през годината. Но София през декември 1985 година не беше толкова хубава. Прекарах тук и в Пловдив една седмица и си обещах никога повече да не се върна. Но оттогава съм идвал в България повече от 40 пъти. Едно от нещата, които ми харесва най-много е да гледам как България се променя през годините. Това, което се случи тук през 1989 година е просто забележително. Това беше изключително тежко и трудно време за българите и време на финансово-икономически промени. Въпреки това, българите продължиха по пътя си”, каза Серота. Въпреки, че много българи са заминали в други страни, много от тях се връщат и дават нов облик на София и на България, смята той. „Последното лято прекарах в Южна България, посещавайки градове, които преди 30 години изглеждаха ужасно. И е страхотно да видим какво добрите идеи и малко боя могат да направят с един град. Знам, че българите са народ, който е много открит към света – към Европейския съюз и към САЩ. Мисля, че това е прекрасно”, каза още Едуард Серота.

Ненасилие, демокрация, свобода или истина и любов – това пък са водещите ценности на Нежната революция в бивша Чехословакия. В Чехия е кадифена /точният превод на Sametová revoluce е „Кадифената революция”, на български е позната като „Нежната революция“- б.а./, в Словакия я наричат нежна, защото при политическата трансформацията няма нито един загинал и именно визията на ненасилствената промяна е основният мотив на тази трансформация. Нежната революция е поредица от събития, които водят до край на еднопартийното управление в Чехословакия и затова е сред най-важните моменти в съвременната история на Чешката република, който си струва да бъде припомнен. Това отбелязване е по проекта „Нежната революция 30 години по-късно” – Velvet November – разговори за демокрацията, организиран от Чешкия център - София, Посолството на Чешката република в София и Посолството на Словашката република в София.

Дагмар Остранска, директор на Чешкия център в София; Н. Пр. Мануел Корчек, посланик на Словашката република в България и Н. Пр. Лукаш Кауцки, посланик на Чешката република в България /от ляво надясно/ при представянето на проекта Velvet November

Освен поглед назад към историческите обстоятелства, свързани с тази важна годишнина, програмата включва и събития, които ни карат да се замислим до каква степен тези ценности са се превърнали в реалност. Поредицата от събития, които ни връщат към историческите обстоятелства, свързани с тази важна годишнина с вход свободен за посетителите, подтикват и към размисъл за това до каква степен тези ценности са се превърнали в реалност. А и за разликата между прехода към демокрация в бивша Чехословакия и в България. Някои от участниците отбелязаха, че докато в България някак си промяната тръгва отгоре, то в Чехословакия – отдолу. Освен това между Чехия и Словакия /които впоследствие се разделиха най-цивилизовано/ има разлика в прехода. Докато в Чехия натискът е бил много по-силен и това ражда съответно по-силно противодействие, в Словакия е било доста по-свободно и съответно по-слаба съпротива. Докато, както беше отбелязано от някои гости от България, у нас някак си и комунизмът, но и демокрацията са по-тарикатски…

Владимир Мерта, автор на песни, писател и филмов режисьор също дойде в София. Пред него е документалната книга „Този ден – 17 ноември”, която току – що беше пристигнала у нас. Тя ще бъде представена на 22 ноември в Чешкия център в присъствието на част от авторите й – Алжбета Амброжова и Матоуш Хартман

Колкото до събитията свързани с тази годишнина в Чешкия център са различни и многопосочни. Имаше концерт на музиканта и режисьор Владимир Мерта, както и прожекция на неговия филм „Сива зона“, който разглежда темата за творческата свобода в несвободното общество. В програмата са включени разговори с дисидента и историка Петър Плацак, с организатора на студентските протести и настоящ публицист Марек Волнер. Философът и социологът Вацлав Белохрадски ще представи идеите на бившия президент и дисидент Вацлав Хавел и ще предложи критичен поглед върху установяването на нововъзникналия елит след трансформирането на режима. Освен споменатите чешки гости, в събитията се включват и известни личности от Словакия и България.

Петър Плацак преди 1989 година се занимава със Самиздат и пише за различни емигрантски списания

Наред с интересните дискусии има и няколко изложби, фокусирани върху демокрацията и човешките права, които са тясно свързани с ценностите от ноември 1989 г. в Чехословакия. Част от програмата са и филмовите прожекции, в които основната тема е свободата. В Чешкия център показват заглавия, които след премиерата си ��о времето на тоталитаризма са били забранени и прибрани „в трезора“ („Ухото“, „Моите добри земляци“ и др.). Но има и филми, които непосредствено след ноемврийските събития се връщат към предшестващия ги период („На пражаните им е широко около врата“, „Дим“ и др.) и се превръщат в символ на радикалните промени в тогавашното общество. А тази годишнина е наистина не само да си спомним отминалите събития, но да осмислим и днешния си ден и път. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[laharpechimere]

Сократ ще стои отляво

Ще го поставим отляво. Ще има присъда, но все пак нека чуем защитата му, като презумпционно я вземем за бутафорна и я третираме като опит за ловко изплъзване и сво��образно опълчване срещу нас, атинското Народно събрание.

Сократ е злосторник, любопитна личност, която изучава нещата под земята и на небето; той представя злото като добро и преподава тези идеи на други. Но софистът бър��о понечва да се оправдае, казвайки, че не изучава природата и не печели никакви пари от преподаване, а напротив, може да бъде чут по улиците от всеки. И ето, че стои пред нас, защото, по негови думи, репутацията му на мъдрец била постижима за онзи, който я пожелае. Това бе несъотвествие със следващите доводи, които даде, започващи с допитване до Делфийския оракул за назоване на човека, по-мъдър от обвиняемия. И той изрекъл едно единствено име — неговото. След което 70-годишният старец си поставил за цел да провери истинността на твърдението и започнал да посещава привидно мъдрите. Видните държавници си мислели, че знаят нещо, но това не би могло да се нарече мъдрост, защото Сократ знае, че има неща, които не знае и в този случай това го прави малко по-мъдрия. После изследвал поетите, установявайки, че те не са истински мъдри, а са по-скоро изразители на музите и вдъхновението, досущ като пророците, които не знаят нищо от това, което казват. Разочарован от откритията си, той последно отишъл при занаятчиите, чиято практическа мъдрост помислил, че ще е еквивалентна на истинската такава. Но се оказало, че занаятчиите са толкова вглъбени в занаята си, че мислят, че разбират всичко за него, което, разбира се, се превръща в заблуждение — среда, в която мъдростта не вирее.

Бях впечатлен от съжденията му, но бързо се отърсих от това, когато той започна спор с един от обвинителите ни, Мелет, в който изложи, че търсенето на мъдрост и истина, усъвършенстването на душата са по-важни от парите, честта и репутацията — едно от многото твърдения, целящо да оправдае втория пункт от обвиненията му: развращаването на младежта и почитането на собствени божествени сили, които впрочем са загатнати още от Анаксагор. И мен са се опитвали да ме подпитват същите тези богати младежи на Сократ, но след като ги посеча, бързо заклеймяват неназования си учител, фрустрирани от това, че учителят не им е предал цялото знание. Лошо нещо е да бъдеш съден, защото се интересуваш. Вероятно и съдът ни е открит, защото някой се е интересувал за справедл��востта. Обвиняемият се интересува от добродетелта, но как това би ни помогнало за развитието?

И тъкмо стане време за гласуване. Въпреки че не чух цялата му апология, изходът е един.

Доста притеснително нещо се случи. Ако гласовете бяха с 30 повече за“невинен”, Сократ щеше да бъде свободен. Съдът ни от 502 души е в някакъв процес на дихотомия, който вероятно е породен от умело конструираната диалектика на вече признатия за виновен. И какво разбират хората за мъдростта? Че е единствено присъща на владещият реториката и съчинителят ѝ. Добре, че има хора като Аристофан, виждащи отвъд тази “мъдрост”, нищо не разбирам по пункта извън нея. Но по този начин съдим няколко живота от различни поколения и положения в събирателния образ на Сократ — съдим физици, съдим младежи, съдим Делфийския оракул. Честно ли е?

А защо тогава гласувах с “виновен”? Слушал съм го на улицата, дори съм водил диалог с него — досаден, но все пак интересен диалог. Философията, която той надига, няма да отшуми, сигурен съм. Има на своя страна младите, а щом ги има, бъдещето на завета му е в кърпа вързано. А неговият е по-различен от практическите насоки на Седемте мъдреци, защото търси конкретиката в абсолютното, подобно на мен в съда — търся виновност и невиност, а сам не зная какво значат тези неща, защото, прилагани върху конкретния случай, те често се размиват и ако нямаш усета и знанието за това, извършваш виновност. И в момента аз извърших такава, защото знаех, че не зная как да отсъдя, но следващ колективното, ослепих личността си по-зле от царя тивански.

Но може би точно тази несправедливост ще засили търсенията на учениците на Сократ. Може би всички ние, гласувалите с “виновен”, тайно се надяваме на това — митът ясно да се разграничи от логоса и да отприщим въпросите, и най-вече личностите, които ще излагат своите интерпретации върху тях. Искам да стана свидетел на появата на тези новости, затова няма и да променя гласа си. Съществува и паралелната възможност, изразена току-що от Сократ: в отвъдното, оприличено от него на дълбок сън, истината може да се прояви по-отчелитво, защото там ще може да беседва с рафинираните умове преди него. Там потенциално ще изследва истината редом с Орфей, Музей, Хезиод и Омир. Може би и аз трябва да докачам този дълбок сън, ��а да се доближа до мъдростта.

След тези разсъждения не знам каква ще е съдбата ни след належащата присъда на Сократ, но знам, че заветната му мисъл няма да бъда умъртвена от нас, живите, а вероятно и от мъртвите, които той прещедро, сигурен съм, ще разпитва.

Между другото, защо стои толкова отляво и е почти неподвижен? Все едно е прикован на Кавказ.

ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 2: Какво е паническа атака?

Паническа атака. Това разбирам след обстойно търсене на симптомите ми в интернет, според който често се оказва, че си болен от най-малко три неизлечими болести, от които се умира до ден-два. Извадих късмет дет‘ се вика. Просто паническа атака. 

Какво разбрах за нея: „Много хора получават панически атаки“. Това до някаква степен ме облекчава. Знам, че е ужасно да казвам подобно нещо, но е факт. Не се чувствам по-добре, защото и другите страдат, но се чувствам  по-добре, защото не съм луда и не съм сама. Явно не е нещо толкова рядко, с което никой друг не се е срещал. Разбирам също така с огромна доза облекчение, че не е е нелечимо – човек може да се излекува от паническата атака. Засега добре, много добре даже. Колкото повече хора са засегнати, толкова повече информация за това как да се справя с това ще има навсякъде, нали? И още как – в българските форуми си има отделни теми, има групи в социалните мрежи, посветени на това, с две думи – всичко ще бъде наред. Все някъде там се крие истината и хапчето, с което да се излекувам.

Характерните симптоми за ПА са:

·         сърцебиене

·         треперене

·         потене

·         виене на свят

·         дезориентация

·         силен страх

·         състояние на константна тревожност без конкретна причина

·         чувство за липса на контрол

·         страх от припадане

·         страх от това, че ще получиш сърдечен удар - страх от смъртта

·         хипервентилация

·         усещане за недостиг на въздух

·         горещи или студени вълни по цялото тяло

·         изтръпване на крайниците

·         силно налягане и напрежение в главата

·         главоболие

·         пищене в ушите

·         „топка“ в гърлото, гърдите или стомаха

·         гадене

·         цялостно усещане за обърканост

·         дисоциация с реалността – всичко изглежда нереално.

 Поне знам, че със сигурност е паническа атака и че не се побърквам. Не се чувствам супер, че се самодиагностицирах, разбира се, но се радвам, че няма да се налага да влизам в лудница. „Паническата атака продължава не повече от 3 – 4 минути.“ Не. Просто не. Няма как да е така. Целият епизод беше минимум половин час, а симптомите продължиха поне 15 минути. Но кой знае, времето е разтегливо понятие, когато си в подобно състояние. „Хората изпитват тревожни и неприятни усещания дълго време след ��таката. Задържат се неприятни, силни и плашещи мисли дори след като е минало известно време. Най-често срещаните са страх от припадане, от инфаркт или инсулт, от полудяване или от задушаване.“ Интересното е обаче, че освен умопомрачителен, страхът е сто процента ирационален. Няма сведения за човек, който е починал, получил инфаркт, полудял, задушил се или припаднал от паническа атака. За последното съм малко тъжна, защото това е единственото нещо, което искам, докато тя се случва – просто да имам копче за включване и изключване някъде по тялото си и да мога хоп! – да го натисна и да се изключа. За съжаление вселената казва: „Не“ и те кара да стоиш със страха си. Паническата атака е като неканен гост, но в добавка – с хладно оръжие в ръка. Той просто влиза, отива в кухнята, прави си кафе, слага си захар и го пие бавно, докато ти стоиш и го наблюдаваш и не можеш да намериш себе си от ужас. Реално не прави нищо и дори сякаш не те забелязва, но е чужд човек, явно пълен психопат. В дома ти. С нож. Нямаш избор, освен да изпаднеш в истерия, но в същото време си твърде уплашен, за да мръднеш. След малко той се изправя бавно и отива да измие чашата на мивката. Минава покрай теб и треперещите ти колене, отваря външната врата отново и я затваря след себе си. Точно това представлява тя за мен като усещане. Чувството, с което те оставя подобна случка, е точно „Какво се случи току-що?” и няма човек на Земята, който да може да ти отговори на този въпрос. В най-добрия случай смяташ, че халюцинираш. При всички положения обаче знаеш, че не искаш да изпитваш това усещане никога повече. Което ме накара да поровя още по-надълбоко и започнах да изследвам паническата атака като чисто физиологичен процес. Откроиха се няколко важни части, с които всеки, който иска да разбере състоянието, трябва да е наясно. Причина Първата стъпка е нашият Х в това уравнение. Всичко останало е конкретна стойност, но първопричината понякога остава загадка завинаги, дори години след като човек се „излекува“. Таламус

Това е структура от междинния мозък, която обработва информацията, приета от сетивните ни органи. Учените откриват, че по време на паническа атака таламусът буквално „светва“, което ясно се вижда на снимки от мозъчен скенер. Активността в тази част на мозъка е засилена и з��това е възможно да възприемаме много повече, отколкото по принцип успяваме през останалото време. Лично аз не виждах „нови“ неща, но много ясно усещах тока, който минава по всеки кабел в стаята ми, и исках всеки уред на поне метър и половина от себе си. Смятах, че гальовната ми котка може да ми подейства успокояващо, но когато се доближих до нея,  моментално се почувствах отблъсната от силния магнетизъм, който излъчваше. За някои това би звучало като пълна измислица, за други може би като нещо „много яко“, но мога да гарантирам, че е много трудно, ако не и непосилно, да използваш „новите си способности на супергерой“ без нужното разбиране и осъзнаване. В началото единственото, което усещаш, е страх, паника и липса на всякакъв контрол над случващото се. Амигдала Тази прекрасна миничастичка от мозъка е отговорна за реакцията ни в екстремни ситуации. Тя мобилизира целия организъм, за да може да оцелее и да се спаси от, да кажем, огромна мечка, която се е втурнала към теб, докато се разхождаш из гората. При паническите атаки обаче... няма много от какво да се спасяваш. Най-често усещането се появява изневиделица и имаш чувството, че трябва да избягаш моментално. Това ти казва тялото: „Бягай! Нещо много страшно се случва! Бъди нащрек! Бъди готов да се хвърлиш в огъня!“ и ако да кажем си гледал сериал досега, излегнат на дивана, изведнъж скачаш на крака и започваш да се оглеждаш подозиртелно в собствената си стая, в която след секунди ти става кристално ясно, че нищо интересно, камо ли страшно, не се случва. Нито е влязъл крадец, нито има пожар, наводнение или каквото и да е било, напротив – всичко е толкова нормално и а-страшно, че нямаш избор, освен да помислиш, че ти си се сбъркал окончателно, задето се чувстваш така. Адреналин Амигдалата светкавично пуска епинефрин в системата ти, който забързва всички процеси в тялото стократно с цел да избягаш от... не се знае какво. Което предизвиква това трескаво мислене и опит за осъзнаване на потенциално опасната ситуация, която за съжаление не изглежда ни най-малко опасна. Кръвната захар също се покачва и натрупва в мускулите, готова да се превърне в енергия. Започваш да трепериш, сърцето ти – да бие като лудо, което засилва кръвообръщението и циркулацията на кръв до крайниците и това спомага да работиш по-оптимално с тях. Защото имаш спешна нужда от това, за да се справиш със... седенето в леглото. Нищо чудно, че първото ти предположение е, че се побъркваш или умираш. Нещо вътре се случва със сигурност, но то не е сърдечен удар, инфаркт или психично отклонение. Аз го наричам просто грешка в системата. Паническата атака е като високата температура – появява се и е особено неприятна, но е с благородна кауза и цели опазване на тялото. И ако високата температурата както се опитва да те спаси, може да те убие, то паническата атака е пълен позьор и само те кара да си мислиш, че можеш наистина да умреш (ах, чудесата на човешкото тяло!). Но тя също е естествен защитен механизъм. Просто при ПА появата невинаги е адекватна, и то само заради смотаната амигдала. Тя събира информация за всичко в живота ти, най-вече за нещата, които предизвикват стрес в тялото, дори да не го усещаш като такъв. След това при повтаряне на подобна случка тя е готова и казва: Отварайте кранчето на адреналина! Време е за битка!   Въобще начинът, по който работи амигдалата, е прекрасен, но и малоумен. Да кажем, че шефът ти създава проблеми и те вика в офиса си всеки ден, за да ти съсипва здравенцето, мъмрейки ти за това и онова. На следващия ден неволно минаваш покрай човек със същия парфюм като на шефа ти и дори да не го забележиш и отчетеш като факт, амигдалата помни! Малкият слепунгер усеща аромата, усеща опасността и веднага подготвя тялото за битка. В резултат на тази нищо и никаква комбинация от теб и човек на улицата изведнъж се пръква паническата атака, която е повече от явно, че няма никакъв смисъл в конкретната ситуация. Но това е само един пример, и то много буквален. В повечето случаи нещата не са толкова прости и нашето число Х може дори да не е едно нещо, а да е равно на още едно уравнение с по още няколко букви. Дерзай!

След като набързо се информирах още на следващата сутрин и скъпият Google ми помогна да разбера всичко, което може да се знае за самия процес, ми олекна наистина много. Разбрах паническата атака. Осъзнах как се случва и че нещо я причинява – нещо, което не е в мен, а е навън. Това ме успокои. В следващите дни обаче бях изключително лабилна и постоянно се страхувах, че усещането ще се върне, затова си седях вкъщи от сутрин до вечер. Исках да съм свита на топка и да не живея, макар да се чувствах вече „нормално“.

Страхът от страха е най-опасното нещо и най-трудната част от целия оздравителен процес. Оставиш ли се да те води в ежедневието ти, приемаш ролята на жертва доброволно и се обричаш на живот в окови, наречени паническо разстройство��и агорафобия. И докато паническата атака е полезна за нас, двете ѝ разклонения със сигурност не са.  

Паническото разстройство е страхът от това да извършваш действия, които смяташ, че ще предизвикат следващ епизод на паническа атака – тоест страхът от самото травмиращо изживяване. Това не помага на никого, защото целящата да те освободи ПА с времето те ограничава дотолкова, че да не правиш почти нищо от страх. Вкарваш се в цикъл на ужас от това, че не можеш да живееш както си живял досега, което е точно толкова прекрасно, колкото звучи.

Агорафобията пък е страх от ситуации, в които не можеш да стигнеш бързо до мястото, където се чувстваш сигурен, и се проявява предимно когато си навън. Пътуването и въобще излизането от вкъщи стават почти непосилни действия, защото се чувстваш болезнено уязвим и се страхуваш, че няма да можеш да се справиш или че никой няма да ти помогне при евентуално влошаване на състоянието ти.

За човек, неусещал товара на тревожните разстройства, всичко това може да звучи нелепо, но вс��ки, който е имал дори една ПА в живота си, знае колко дълго остава вкусът на страх. Когато събереш всички тези усещания заедно, се създава това така приятно състояние на тялото и ума, по време на което искаш да си вкараш най-малко три патрона в главата, силно съмнявайки се, че с първия нещо ще се промени. Няма защо да ти обяснявам това, вероятно си изпитвал подобни усещания и по-скоро те интересува как да разкараш това чудо от системата си. За да стигнем дотам обаче, трябва да продължа с историята си.

В един момент имах усещането, че съм изчела всичко на света, което се отнася до паническата атака и паническото разстройство, при което реших, че това няма да е моят живот. Притеснявах се, мислех си странни неща, чувствах се особено всеки ден, но нямаше да оставя това състояние да открадне всичко, което ми предстоеше. Най-малкото си бях наредила толкова летни фестивали в календара, всички обвързани с пътуване и нощуване на други места, а няколко дори бяха в други държави. В онзи момент обаче да отида дори на един ми се струваше невъзможно. Спомням си, че разговорите с приятеля ми по въпроса бяха напълно еднозначни. Говорех така, сякаш няма да ходя никъде това лято и това дори не подлежеше на обсъждане. Той беше объркан, защото усещаше колко нещастна се чувствам да си признавам толкова привидно безстрастно, че примката е стегната здраво около врата ми, и в същото време нямаше как да ме убеди, защото вътрешното ми желание беше по-слабо от страха. Бях в непрекъснат тих ужас. Плачех почти постоянно, защото осъзнавах в какъв тежък сценарий съм се вкарала, но на този етап нямах избор. Започнах да пиша на психолози и психиатри, които щателно бях издирила и проучила в изключително „легитимни“ сайтове като bgmama и други подобни. Ванеса студентката обаче нямаше излишни пари и минимумът от трийсет лева за сеанс ѝ бяха твърде много. Усещах обаче, че това не е основният ми проблем; просто не вярвах, че друг човек може да ми помогне.

Както с много неща в живота ми, така и с това реших, че ще се оправям сама, че ще се доверя на интуицията си и че нямам нужда от гуру. В някои случаи такава увреност може да ти изиграе лоша шега, така че не приемай моята реакция за изконно правилна. Просто сякаш беше адекватна за моя случай.

Интересното е, че дори не осъзнавах, че съм имала панически атаки още преди години. Наскоро майка ми ми разказа, че като дете съм имала странни събуждания нощем, плачейки съм кръстосвала стаята като побъркана, а тя не е знаела какво ми има. Бях удивена, защото не помня нищо от това, но явно паническите атаки са били част от живота ми още от много ранна възраст. По-късно започнаха да се появяват и други подобни състояния, но тогава просто ги наричах по друг начин. Случваха се само нощем и не ги отчитах като сериозен проблем, тъй като заспивах бързо след това, но за да е пълна картинката, ще ти разкажа малко и за тях.

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[crazythingsbycrazygirl]

Каравал – Стефани Гарбър Каквото и да сте чували за Каравала, действителността надхвърля чутото. Каравалът е повече от игра или представление. Ако на света съществува магия, най-вероятно е да я намерите именно там. *** Хей! Току що завърших една доста различна, дори странна книга, бих добавила, която ме изпълни с противоречиви емоции. Важното е, че в края те бяха щастие и надежда (и нетърпение за втора книга). "Надеждата е могъщо нещо. Някои твърдят, че е вид магия. Ефемерна и изменчива. Но и малко надежда понякога стига." Признавам, че докато не се нагодих към динамиката на "Каравал", имах доста смесени чувства към книгата. После, с течение на главите, бавно, но сигурно, започнах да свиквам с ритъма и да се възхищавам на стила на авторката, на прекрасната история с множество обрати и описания на предмети и усещания, постигнати с помощта на чувства. И въпреки всичко, аз нямах представа какво ще се случи в края, защото всичко се разбира тачно в последните 30 страници. Когато вече бях готова да оставя книгата и да си поплача хубаво, всичко буквално се преобърна с главата надолу. Защото в Каравала наистина нищо не е такова, каквото изглежда. "Всеки човек има властта да промени съдбата си, стига да е достатъчно смел и да се бори със зъби и нокти за най-съкровеното си желание." От самото начало се възхищавах на Скарлет с нейната жертвоготовност, решителност и упорство, за това, че би дала всичко за по-молката си сестра. Колкото до Тела обаче, нека да кажем, че доста сгреших с прибързаното си негативно мнение за нея, ще ви оставя сами да откриете защо. Тези две сестри ме изумиха със силата си, въпреки всички жестокости и предателства, които са изживели, причинени от най-близките им хора, у тях остават борбеност и желание за живот и приключения. И всичко това, подплатено с щипка вълшебство от приказните истории за Каравала. Джулиан,от друга страна, може да бъде описан с доста епитети- красив, неблагонадежден, арогантен, самовлюбен...или с други думи - просто идеален. За него ще трябва да откриете също сами като вземете книгата в ръце. "Винаги ли мислиш само какво трябва да дадеш, а не какво ще получиш? Някои неща си струват да ги преследвани независимо от цената." Изключително много ми допадна това, че историята не е поредният зле написан романтичен роман, който си мъчи да достигне някакъв смислен сюжет, а истинска приказка, разказваща за безкрайната любов и преданост на две сестри, които биха направили всичко една за друга. Наистина препоръчвам "Каравал" на всички, защото всеки се нуждае от приказни вълшебства и сбъднати желания от време на време. Лека �� книжна вечер на всички! "...всеки човек получава право на едно невъзможно желание, стига да го желае по-точно от всичко, а с малко късмет ще намери и магия, която да му помогне."

[readeverymorning]

Вземи решение (Bashar)

Башар: Даже и ако никога повече в живота си не видиш физически дадено лице, с вас никога не е свършено. Взаимоотношенията съществуват с определена цел за всекиго от участниците. Чрез присъствието си и даже чрез отсъствието си, всеки отразява към другите участници във връзката това, което трябва да знаят, за да им позволи да знаят повече това, което са. Така че какъвто и танц да изпълнявате, за да създавате физическа близост или отсъствието й, това наистина не е важният въпрос. Важно е какво извличате от изследване на преживяването. С какво ви кара да установите контакт в себе си, което сте имали нужда да видите и което нямаше да видите, ако не бяхте създали това конкретно отражение, по този конкретен начин. Това е смисълът на една връзка, независимо от това каква форма приема тя. Намираш ли смисъл в това?

Участник: Да, на теоретично равнище разбирам, но има част от мен, която желае, готова е и е в състояние да знае какво ще се случи с тази връзка във физическата сфера.

Башар: Какво ще стане, ако ти кажа, че никога няма да узнаеш? ... Докато се случи? Това приемливо ли е за теб?

Участник: ... ...

Башар: Питам те това с много конкретна цел.

Участник: Попитай ме още веднъж.

Башар: Ще бъде ли приемливо за теб никога действително да не знаеш какво ще се случи с тази връзка, преди то да се случи?

Участник: Тогава бих казала, че това е точно начинът, по който се чувствам там, където трябва да бъда.

Башар: Добре, тогава вярваш ли в това?

Участник: ... ...

Башар: Колебанието обикновено означава „не”.

Участник: Не.

Башар: Добре, докато не повярваш, това ще бъде объркващо за теб.

Участник: Нуждая се от помощта ти, за да преодолея това объркване.

Башар: Ти току-що го преодоля, но даже не забеляза това.

Участник: О кей, тогава помогни ми.

Башар: Трябва да се почувстваш комфортно, като не знаеш как ще продължи тази връзка.

Участник: О кей.

Башар: Ти трябва да вярваш в начина, по който нещата се проявяват в твоя живот. Всичко, което ти се случва, се случва по твои причини, даже и ако интелектуално не можеш да ги проумееш за момента.

Единственото нещо, което трябва да направиш, е, когато нещо се случи, в това число и с твоите връзки, да знаеш, че то се случва с цел да отрази към теб повече от това, което трябва да знаеш, за да бъдеш повече от себе си, така че каквото и да се случи, придай му положителен смисъл. И така ще извлечеш положителен и полезен ефект от него, независимо какво в действителност е обстоятелството.

И в крайна сметка ти ще узнаеш защо се е случило по този начин, но може да не го знаеш, преди да се е случило.

Участник: Как мога да се примиря с това и да постигна вътрешен мир, защото ...

Башар: ♥Ти си тази, която създаваш мир в себе си. ♥Никой друг не може да определи това. ★Ако определяш своя мир като основан на действията на други, никога няма да постигнеш мир, никога. Ти просто трябва да решиш. Това е, което се иска от теб – решение! Решение, че ти ще бъдеш състоянието, което предпочиташ, независимо от всичко, което се случва около теб.

♥Помни, че мярата за истинската промяна за теб НЕ е в това дали външният свят се променя, а в това, че ти реагираш различно на това, което се случва, даже и ако то остава едно и също.

Това е мярката за истинската промяна, защото ако наистина се променяш и ако наистина ти си тази, която определяш състоянието си, ти не се интересуваш какво се случва, ти не се интересуваш кой идва и кой си отива. Няма значение! Ти можеш да използваш всичко в своя полза. И да отразяваш всичко към другите, което те да могат да използват в своя полза, ако решат да го направят. Но няма значение дали те ще го направят, или не, защото ти знаеш, че можеш да използваш всичко, което се случва, в твоя полза, защото ти си единственият арбитър на твоето състояние и ти не основаваш своето състояние на това, което става извън теб! Ти просто вземаш решение, че твоето състояние е състоянието, което предпочиташ, и просто не си даваш никаква друга възможност за избор.

Участник: Разбрах това, но просто искам да кажа ... това, което наистина търсех ...

Башар: Разбира се.

Участник: Аз мислех, че не мога да постигна мир в себе си, защото не знаех кои от гласовете в главата ми са истинските гласове.

Башар: Те всички са истински гласове даже и тези, които те лъжат! Ти просто трябва да решиш на какво обръщаш внимание.

Участник: Точно така, и разграничението на тези гласове ... аз мога да се справя с тях, но ...

Башар: Става дума за нещо даже по-просто от разграничение. ♥ Просто вземи едно решение за това какво предпочиташ и какво не предпочиташ, без да отричаш (правото на съществуване на) това, което не предпочиташ! Толкова е просто. Придържай се към простотата. ♥ Избери това, което предпочиташ, без да отричаш това, което не предпочиташ. Толкова е просто! Придържай се към простотата и няма да бъдеш объркана, каквото и да се случва ... и ще почувстваш в себе си силата да използваш всичко по възможно най-ефективния начин, независимо как изглежда, независимо как възниква, независимо кой е замесен. Това няма значение, защото обстоятелствата са без значение. Само твоето състояние е от значение. Обстоятелствата не определят състоянието ти. Ти можеш да генерираш дадено обстоятелство, което да отрази състоянието ти, даже можеш да го усилиш, да го преувеличиш, но това обстоятелство е било създадено преди всичко от твоето състояние. ♥Състоянието винаги идва на първо място. ♥Не може да има обстоятелство без него. Така че когато видиш дадено обстоятелство, ♥реши кое свое състояние предпочиташ и то ще определи начина, по който ще преживееш това обстоятелство в своя живот ... чрез това свое състояние. Нали така?

Участник: Тогава първият отговор, който получих, бе, че след като веднъж постигна синхрон със себе си и определено състояние, то ако нещо се случи, както и да се случи, тогава ще разбера кой глас е верен и кой неверен. Но последното, което чух да казваш, което наистина е супер, е това, което ми казваш в отговор на въпроса ми ... да взема решението точно сега и че това може да бъде нещо ...

Башар: Да!

Участник: ... и че решението зависи от мен.

Башар: Абсолютно от теб; кой друг се намира в твоята реалност, ако не само ти? Никой друг.

/Анна Лазарова/

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

– Не съм казала не, но съжалявам, че’ А на 24-годишна учителка в гимназия в интервю за ВВС, тя е в шок от истории, които тя чувала съм от ученици-тийнейджъри за техните сексуална активност. Я откровен разказ ме накара много от читателите да споделят своите идеи. Екатерина: аз съм в шок от това, което прочетох. Същото нещо се случи с моята 15-годишната си дъщеря преди две години. Учителят може да говори за своя опит. Това е разрушително. В това време тя не разбираше, че с нея се случва. Две години тя ще разбере и тя много се ядосва, но вредата вече е нанесена. Искам да благодаря на учителите говорят така спокойно за сериозен проблем, който изисква решение. Джейн: Уау. Ми за 40, но толкова много от това, което сте написали хит у дома с мен. Никой не ме научи на неща, които вашият учител е говорил. Майка ми работи от сутрин до късно през нощта в завода. Аз не знам, че мога и трябва да кажа “не”. Аз мисля, че това ме накара да се почувствате специални. Но тя беше мръсна и вшивая, и аз останах години по-късно, да мислят по друг начин щастливо детство стана тъмно и някак засегнати херовый среща с дерьмовым момчета. Аз чувствам срам за него – докато не прочетох вашия продукт, може да бъде/да бъде по-мили към себе си в младостта си. Ако ги учи на собствения си заслужава само момичета. Това е ОК, за да каже “не”. Шон: интересни статии. Току-що научих, че моята 14-годишна дъщеря отиде на хапче и се прави секс с момче на година на нейната възраст. Опитах се да говоря с него и да попитам, е дали тя е под натиск в секса, но тя казва, че не. Децата (моите разбира се) просто искаше да бъде възрастен, но тя не е, тя е на 14 и МЕДИИ/приятели/социална мрежа диктува, че трябва да бъдат сексуално активни. Това беше измама, и тя вече е на таблетки помпени хормони в тялото. Като баща, всичко, което мога да направя (и готови) – това я питам дали тя иска да има натиск, е това, което тя иска и тя е щастлива. И обясняват, че аз не оправдываю го, но аз приемам това, което и аз присутствую и тук, ако/когато тя иска да говори с мен. Твърде много родители губят нея със своите дъщери и ги прокара. По-добре да се примири и да бъде готов до неизбежното “плача на раменете ми”, какво ще получа, когато ще разбере, че е направил грешка. Нефритови: аз бях в същото положение и аз разбирам, откъде идва, но аз все пак отидох с него. Аз съжалявам за това, когато се прибрах у дома и казах на родителите ми, за да мога да го раменете ми. Родителите ми ми помогна много. Винаги е добре да се каже на някой, ако може нещо да съжалявам след това. Ако това ще тегло на раменете си, ще каже някой. Аз не съм казал “не”, но съжалявам, че, защото аз не съм виждал и не съм чувал, откакто това се случи, и аз знам защо. Той не ме е обичал, той е бил само чрез мен. Рейчъл: този учител в продължение на три години под мен и смята, че 14-годишни тийнейджъри, не показва поведението, тя се обсъжда в статията, когато тя е била в училище. Това ми изглежда абсолютно абсурдно. Когато бях на 14 години, имаше момчета казвам тези неща, и по-лошо, всеки ден. Там безумни количества натиск, за да бъде чисто выбритым в училище – и аз дори не съм имал никакви сексуални партньори. Носенето на къси панталони високо под полата’ Сексуалното образование и възпитание в училищата задължително Момчетата винаги са били коментира, момичетата гледаха; до точката, където често съм бил осмиван за това, че космите на ръцете ми. Порно със сигурност ще формира мнението на момчетата, и тогава, и тя образува мнения момчетата сега. Но са виновни, че не всички отиват в порно. Момичета “мадами” списания са виновни и за тези абсурдни очаквания. Рэчел, майка на двама тийнейджъри: в статията се създава впечатление, че момчетата са месоядни и е в състояние да разбере и да регулира вътрешните си подтици. Намерих обратния случай. Аз говоря с моите момчета за връзка, на натиск млада жена и че техните желания са нормални и здрави, но те не трябва да се очаква, че тези млади жени, за да отговори на тези желания. Те страдат понякога и феминистка празнодумство с добра благодат. Аз също съм оставил няколко книги, художествена фотография, може би не е твърде секси директория бельо са лъжа. Снимки на щастливи, здрави и усмихнати момичета, с косата на пубиса (разбира се). Това може да звучи малко странно, но в съзнанието ми, като родители, би било глупаво да се крие главата си в пясъка. Неща, които със сигурност не харесваме, когато сме израснали и порно има много общо с това. Кейтлин: това е толкова вярно, и аз не мога да изразя колко съм благодарен на учителя, който е написал тази статия за началото на този разговор. Аз съм на 25 и сега. Въпреки това, този документ отразява точно това, тъй като ситуацията беше, когато бях на 14, 15, 16 и явно нищо не се е променило. Най-тъжното е, че тези чувства и нагласи, да остана с теб, много по-дълго, отколкото си в началото на пубертета. Цитат “почти като проверка на външния им вид и привлекателност – и те мислят, че това е” наистина звучи правдоподобно за мен – не само в училище, но през целия ми университетския живот, и дори в ранните ми 20-те години аз чувствам, че тя винаги е била огромна, защото аз съм чувствал желание да спи с мъже. Не за собствено удоволствие, но за да се повиши тяхното самочувствие и вижте, че съм бил привлекателен за противоположния пол. Изключително тъжната истина, и този, който аз бях в състояние само съвсем наскоро призная за себе си, и, като му ��оворите с приятелите си за нея, един, който, изглежда, за да е истина сред множеството ярки и атрактивни млади жени. Там наистина се нуждаят от някакви радикални реформи в начина на младите хора се обучават за секс, и това, че половото възпитание е насочено към. В противен случай, страхувам се, че това е нещо, което ние ще видим, все повече и повече в едно общество. Холи: аз съм особено впечатлен от темата принуда сред подрастващите. Аз съм много се интересуват от тази тема, тъй Като смятам, че е монументална проблем, който избухна с появата на интернет, а в действителност значително е повлиял върху мен – сред хиляди други момичета, – през юношеските си години и до ден днешен. В момента аз работя в училище, и аз си мислех за това как ние можем да помогнем на сегашното поколение на младите момичета, тъй като те са защитени от негативни ситуации, както е описано в статията. Аз вярвам, че много повече трябва да бъде направено в училищата за момичета за уважение и овластяване и биха искали да се разработи курс, който може да се реализира в ПШЕ [лична, социална, здравеопазване и икономика]. Произведени Катрин Sellgren и Shayan Sardarizadeh Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Театърът изостава, робува на един твърде земен реализъм

„Така е създаден човекът  - да е любопитен, да открива загадките на живота, да трупа знания и печал. Днес на тези години съм печален. От какво? От това, че театърът изостава, че робува на един твърде земен реализъм, на една правдоподобност, която е по-скоро имитираща, а не изразяваща“. Споделя за „въпреки.com” актьорът и преподавател в Нов български университет Васил Димитров /на снимката/ пред Ориета Антова. На 12 август той навършва 85 години и е жива история на българския театър и кино. Затова е и разбираемо неговото желание да сподели повече за своето време. А и смятаме, че той е наистина един от интелигентните ни актьори, които е нужно не само да гледаш, но и да чуеш какво мислят …

И продължава: „Много по-сложно ми се струва изкуството на актьора в театъра – не да се каже „ах,  какъв фокусник, колко ловко имитира куция, болния, стария човек или колко вярно наподобява чувството на влюбения. Имитацията не интересува истинския днешен зрител. Аз не говоря за потребителя на лесно изкуство, а говоря за ценителите, които се нуждаят от едно друго разтърсване, а не от констатацията, колко ловък е актьорът да имитира, да наподобява, как се  променя,  за да бъде друг, различен. По-скоро го интересува как Леонид Йовчев ще изиграе Хамлет днес, а не изобщо Хамлет на Шекспир. И се радва на неистовата енергия, с която Деян Донков се раздава на сцената. Или се удивява на смелостта и доверието, с които Иво Димчев шокира зрителите си.“

С актьора  Васил Димитров се срещам в НБУ, където той е почетен професор. В уютната академична зала, нашият разговор поема по посоката на миналото, настоящето в творческия път на твореца. Спомените му от изминалите години се преплитат с неговите житейски и професионални  възгледи (като актьор и преподавател), прозрения, наблюдения, опит. „Аз имах големия шанс в  началото на моята професионална работа да бъда участник в такова събитие за Театъра,

каквото беше навремето Бургаската трупа.

И съм белязан с всички плюсове, които това носеше, разбира се, и с нападките, с гоненията, които последваха в онова време. Съвременните поколения нямат представа през какви нелепи трудности сме минали, за да доказваме своето свежо, ново разбиране за театър, различно от догматичното, което идеологията налагаше тогава. Младите хора не биха повярвали, а и не ги интересува, както забелязвам. Човек трябва сам да премине през всичко, което би споделил или премълчал след време. Чуждият опит е поучителен, но не приложим. Докато детето не се опари, няма да знае, че печката е гореща.“

Сцена от “Сизиф и смъртта” от Робер Мерл с реж. Леон Даниел - снимка личен архив на Васил Димитров

„Да, разговорите ми в подобен случай като днешния неизбежно започват с Бургаския  период, макар че след това ми се случи подобен бум и подобно разгромяване и в Младежкия театър. Пет буйни сезона -  и пак реформи, гонения, заплахи. За първи път видях Морето в Бургас – на 16-ти август, току-що навършил 24 години. В първия ми работен ден в Знаменития театър.“ /Васил Димитров държи думите от специалните моменти в живота му да бъдат написани с главни букви – морето е Море, театърът в Бургас е Знаменитият театър и т.н – б. ред./

„Прекрасно е да се окажеш съвсем млад и неопитен, пълен с амбиции, с желание да се реализираш в средата на плеяда от талантливи хора. Много важен там беше екипът от четиримата режисьори. Моята първа роля беше в първата пиеса на поета Иван Пейчев – „Всяка есенна вечер“  - това е и  първата постановка на Юлия Огнянова, с която тя получи своето режисьорско звание. Председател на комисията беше моят професор д-р Кръстьо Мирски. Тогава той ме видял в първата ми професионална роля. Директор на театъра беше Вили Цанков, а другите двама режисьори - Леон Даниел и  Методи Андонов. В екипа бяха композиторът Кирил Дончев, художникът Асен Митев, тук беше и сценографът Младен Младенов, драматурзите Иван Радоев, Иван Теофилов, актьорите - Леда Тасева, Петър Слабаков, Досьо Досев, Ицко Финци, Кина Дашева, Димитрина Савова, Милка Туйкова, Константин Коцев, Кирил Господинов, Петър Пейков, Елена Стефанова, Иван Хаджирачев, а също изтъкнати артисти от по-старото поколение – Мария Томова, Димитър Пешев, Димитър Панов, Цено Кандов и други. Бургаските художници – Георги Баев, Виолета Масларова, Кирил Симеонов, поетът Христо Фотев и много други приятели на театъра, сякаш бяха част от трупата. Атмосферата бе наситена с много енергия и увереност, че се докосваме до истински открития за театъра. Репетирахме до късно вечер с голям ентусиазъм, загубили представа за реалното време.“, спомня си Васил Димитров.

Сцена от “Както ви се харесва” от Шекспир, постановка на Павел Павлов в парка - снимка личен архив на Васил Димитров

И продължава: „Имахме успех. Не е вярно, че не сме били разбрани от зрителите, както твърдеше уводната статия на един журналист от бургаски вестник и сме били чужди на бургаската публика. Има още живи хора, които помнят това време. Тогава имахме театрална аудитория поне за десет представления. Публиката разбираше новите неща, не се плашеше от един малко по-различен реализъм, по-условен, с който се целеше да се избяга от натурален всекидневен реализъм и да се отиде към поетичен изказ. Такава беше и драматургията, която се роди в този театър –

 авторите бяха поети.

 „Светът е малък“ на Иван Радоев, „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев, „Къщата на сенките“ на Иван Теофилов - станаха прекрасни спектакли.“, казва още Васил Димитров. И е убеден, че са били необходими за времето си спектакли. „Бяха човешки, близки до едно класическо разбиране за театъра, не бяха изхвърляния в нелепа посока и не бяха имитации на това, което се търсеше в Западния театър. По-скоро бяха в унисон с търсенията в „съветския” театър, където имаше брожения. И се появиха интересни имена. Леон Даниел, например беше възпитаник на руската театрална школа – много близък с Анатолий Ефрос, прочут руски режисьор, автор на книгата „Репетиция, любов моя“. Той  обожава репетицията, защото в  творчеството по време на репетиция се изразява театралният човек –

в репетицията, в търсенето, в намирането се крие истинското творчество,

след това идва радостта от срещата с публиката, споделянето на вече откритото и нов етап на изследване. Защото след премиерата представлението продължава да живее. То не може да се закове, колкото и да настояваме за точен рисунък, и да бъде едно и също. Животът се променя, а театърът е най-близо до промените на живота. Такава е  диалектиката на всички изкуства, новаторството в музиката, в изобразителното изкуство е необходимо, но то може да трае десетилетия.  А театърът тази вечер трябва да е свеж, да е нов, да е адекватен на времето. Тази потребност, го прави жив и заедно с това го убива. Умира това, което е било днес. Както е  и с познанието - трупаме познание, но то ни  убива по някакъв начин - колкото повече знаем, толкова повече се лишаваме от много неща, защото сме изгонени от рая на невежеството“.  

Васил Димитров при представянето на тазгодишното издание на “Хомо луденс”- снимка Стефан Джамбазов

И се връща отново към годините в Бургас. „Театърът, една година преди моето отиване, беше натрупал опит. Аз, когато завършвах, с Николай Бинев, с когото бяхме състуденти и приятели от детинство, с актьора Петър Гюров, от нашия клас, и с режисьора Павел Павлов бяхме разговаряли да отидем в Русенския театър. С нашия випуск се откри навремето новата сграда на Учебния театър с девет последователни премиери една след друга всяка вечер. След едно представление на Учебния театър - „Силата на мрака“ от Лев Толстой, където имах много ефектна и силна роля – като драматургия и ситуация, при мен дойде Константин Коцев и ме запозна с Юлия Огнянова и Цено Кандов. Каза че са ме гледали и искат да отида в Бургаския театър. Вече се знаеше че Бургаският театър ще бъде експериментален, опитно поле за нов театър. Константин Коцев беше в нашия клас, но той е по-голям от нас  - беше завършил право и се беше уговорил да отиде в Бургас. Аз за части от секундата казах довиждане на Русе, макар че мечтаех да видя този град, всички казваха, колко е красив, театърът там беше добър, но

Бургаският театър беше чудо, нещо невиждано.

Те ме избраха и ми провървя. Втората година имах седем участия, бях търсен. Още първата роля ми създаде име, не ми е неудобно да го кажа, усетих,  че бях забелязан. А какво иска актьорът - да бъде видян, да бъде запомнен – това е неговата суета, не да е красив, по последна мода облечен,  не да играе само централни роли, а да го запомнят с нещо хубаво. Това беше един голям шанс за мен, изкарах две чудесни години. За всяка нова постановка идваха автобуси със зрители не само от София, а ��т всички големи градове, където има театри. Плувахме в този успех, в обичта на града. В съседните  градове представяхме всяка нова постановка - в Поморие, Айтос, Ямбол, Сливен.  Но идваха комисии. Започна да недоволства  и управляващата върхушка в града, а също и някои по-консервативни хора в театъра. Аз съм бил млад и наивен и не съм подозирал, че в трупата може да има недоволни хора. Изглежда е имало. На едно такова бурно обсъждане, театърът отново победи. Започнаха подготвените негативни изказвания, но те бяха затрупани от други поддържащи трупата изказвания от хора,  дошли от София и от местната интелигенция. И ние завършихме това обсъждане с триумф. Но този триумф беше причина да бъде уволнен Леон Даниел, заради постановката „Сизиф и смъртта“ от Робер Мерл. Смешно е да се каже, че е модернистична – тя беше забавна. Брадите ни бяха от плат, като нарисуваните амфори вази, дрехите също стилизирани, нарисувани, декорът плосък нарисуван, а не реалистичен, а това било формализъм, това било западно влияние. Разгромиха представлението, а то беше изключително забавно, прекрасно, с музика от Кирил Дончев, с Досьо Досев в главната роля, с Ицко Финци  - прекрасен, с Леда Тасева  с цялата трупа. Уволниха Леон Даниел и в знак на протест си подадоха оставката и Юлия Огнянова, и Вили Цанков, и 25 души актьори. Но нас актьорите ни заставиха да останем още един сезон, другото все едно било стачка, не може да има стачки в социалистическото общество.“

Васил Димитров във филма “Най-добрият човек, когото познавам”, реж. Любомир Шарланджиев - снимка архив Българска национална филмотека

Васил Димитров продължава със спомените: „Многократно са ме питали за тези години, надявам се, че не съм изменил фактите, че ги помня. С дистанцията на времето все повече се оформя  убеждението, че беше славно време, въпреки разгрома. И убеждението, че

новото поколение все по-малко се интересува от тези събития.

Защото днес не могат да си представят, че някой ще ги преследва за чисто професионални търсения, не за нарушения на закона. Младите хора не могат да допуснат, че творческият порив може да подразни някого. Може обаче да те направи по някакъв начин бунтар. Изкарах още една трета година в Бургас и след това бях пет години в Младежкия театър, където режисьор  вече беше Вили Цанков. Още първата ми роля там беше в негова постановка. Йосиф Григоров, директор на театъра, беше партиен работник, но с много свежи амбиции за театър, с едно свободолюбие, с доверие в таланта. Минаха няколко сезона и отново се оказахме неудобни, извън нормативите.“

Васил Димитров като цар Борис III с Доси Досев в сериала “Сам сред вълци” на режисьора Зако Хеския - снимка личен архив на актьора

И продължава: „След Младежкия театър бях 30 сезона в основания по това време Нов драматичен театър „Сълза и смях“ /сега е открита сцена – б.р./. Тогава се сформира трупа, създаде я Филип Филипов. Аз бях ученик на проф. Мирски, съмишленик на споменатите млади режисьори. Всички те не бяха по вкуса на проф. Филипов, талантлив човек. Властта му беше необходима повече, отколкото му беше необходим таланта. Беше  ме гледал в постановка на Вили Цанков – Ричард II от Шекспир. Научих, че е коментирал пред студентите си във ВИТИЗ, че представлението е формалистично,  упадъчно, единствено има там един актьор, който играе добре в ролята на  Джон Гонт, всичко друго е лошо. И понеже ме харесал там ме взе в трупата. По този начин бях спасен, а не отидох в Перник, където се озова голямата част от трупата на Младежкия театър. Аз бях в художествения съвет в Младежкия театър и се изказвах смело какво ми харесва и какво не ми харесва. Не съм слушал радио Лондон, но в емисията за България били казали – „група млади актьори“ и изброяват няколко имена – между които и моето, „се борят за нов, смело създават ядро от талантливи хора“ и т.н. Така ме обявиха за идеолог на тази „упадъчна трупа” и когато отидох в Нов драматичен театър, Филип Филипов, обаятелен, артистичен, ме викна в кабинета и благо ми казва – „Моето момче, да не си въобразяваш, че ще си вириш носа, както в Младежкия, ще стоиш в ъгъла“. Искаше да ми каже да бъда послушен, да ме сплаши. Той, демек, ме предупреди, но не предупреди режисьорите – Димитрина Гюрова, Павел Павлов…И от пиеса в пиеса, те ме взимаха и си играех ролите и така или иначе не стоях в ъгъла…Трябва да отбележа само че „Ричард II“ беше един от най-красивите и вълнуващи спектакли на Вили Цанков, в който играеха Георги Черкелов, Коста Цонев, Борис Арабов, Искра Хаджиева.“

„След „Сълза и смях” бях доста сезони в „Театър София“. Бях поканен за ролята на Сганарел в „Дон Жуан в Ада“ /по Молиер/, постановка на Иван Станев, който работеше предимно в Германия и Франция. Тогава беше директор Николай Поляков, той ме назначи. Имах и други интересни участия – в „Адската машина“ от Жан Кокто, в „Арсеник и стари дантели“ (поставени от Здравко Митков), а за ролята на Чебутикин в легендарната постановка на Стоян Камбарев – „Три сестри“ на Чехов – получих Аскеер. Имах интересни роли и в „Театър 199“ – в „Жана“, (с Маргарита Дупаринова и Леда Тасева), в „Ужасните родители“, (с Таня Масалитинова и Славка Славова), а за ролята си в „Соло дует“, постановка Леон Даниел с Меглена Караламбова получих първата си номинация за „Аскеер“. За роля в „Гълъбът“ от Румен Шомов (поставена в Сатирата от Николай Поляков) получих за втори път награда от фестивала във Враца. Първата ми награда от този фестивал бе за ролята на Креон в „Антигона“ на Жан Ануи (поставена в „Сълза и смях“ от Димитър Стоянов). В Народния театър съм участвал в постановката на моя професор д-р Кръстьо Мирски – „Лес“ от Александър Островски. А в Малък градски театър „Зад канала“ гостувах с „Аз, Фойербах“ от Танкред Дорст, поставена от Владо Петков. Паралелно с това върви моята педагогическа работа – от 1994 година съм в НБУ, департамент „Театър“.

Васил Димитров като дядо Гено от телевизионния филм “Вечери в Антимовския хан” по Йовков с режисьор Павел Павлов - снимка личен архив на актьора 

„Ето, проряза ме мисълта – колко е отговорно –

как ще се докоснеш до въжделенията на младия човек,

да му помогнеш да изгражда своите опорни точки, но и да не го затваряш в правила и забрани. За да е свободен да прави собствените си открития. Дори и когато те са „отдавна откритото колело“. Защото всички ние сме изправени пред загадките на битието, на Сътворението. Целият живот е едно разгадаване, нищо не ни е дадено наготово, нарочно има загадки. И даже очарованието на младостта не е само в свежата кожа, блестящия поглед, ене��гията, бисерните зъби, а и в безгрижието, в невежеството даже, в незнанието, в това, че предстои на младия човек да се опари от една любов да кажем, да бъде наранен или да нарани.  И в изкуството е така – не всичко се знае. Затова то се развива. Пази Боже, ако театърът беше такъв, какъвто е бил по времето на Станиславски, великия създател на вечния метод. Защо е жива системата на Станиславски в Америка, Англия, Франция, у нас – защото се видоизменя, самокоригира, движи се заедно с живота.  Разговорът ни е  един хубав повод  да споделя какво ме вълнува в момента. И това не са мъдростите на възрастния артист и педагог. Аз самият имам нужда от опита на младите – той е, който ме стимулира – промените в младите, в театъра. Никога не свършва човекознанието и себепознанието. Всеки ден се прибавя нещо ново. Всичко има значение днес – да, трябва да имаме памет, трябва да помним събратята от миналото, успехите и неуспехите от нашето любимо изкуство. Обаче животът на театъра продължава, театърът се променя. При смайващото развитие на науките, при този бум на технологиите – което, естествено променя живота ни  и нас самите – представете си този наш Нов Живот без Изкуствата, без Религията, без равновесието, което те ни подаряват. Една молитва на вярващия е това, което е необходимо, за да го утеши. Както една прекрасна поетична книга, която не ти дава да заспиш цяла нощ е баланс за душата ти. И като че ли болестите бягат от теб, като че ли акумулираш нова жажда за живот.

Васил Димитров /д./ във филма “Чуй петела” на режисьора Стефан Димитров по сценарий на Константин Павлов - снимка личен архив на актьора

Бъдещето е на спонтанните, но и интелигентни актьори,

не просто природни таланти, които не знаят какво правят. Не могат да правят чудеса, без да знаят какво точно правят. Опитът на всеки човек в това изкуство е много индивидуален, сигурно и моят опит е оспорим. Аз като преподавател давам пълна свобода студентът да се доизгражда, до голяма степен сам, да не разчита на това, че го моделира опитен преподавател. Опитният преподавател само може да открехне вратата - ти си този, който ще влезеш в другата стая и ще откриеш какво има там. Не може да разчиташ някой да те научи на занаята, трябва да положиш усилия и да избираш  какво да вземеш ценно, тоест трябва да имаш критерий, а как ще имаш критерий, ако нямаш ум в главата си. Ще се люшкаш от едно влияние в друго и никога няма да знаеш кое е за теб, дали си на своята улица, или си на някакво чуждо място.“

И споделя: „Ще повторя – себепознание и човекознание. Всичко е интересно и важно, дотолкова, доколкото ти го осмисляш, ако наистина си любопитен да разгадаваш загадка след загадка. Работата на актьора е богата на срещи с интересни хора, с богати таланти. Те оставят следа в нас, а ние вероятно сме прибавили нещо в тяхната вселена. Това  са от една страна партньорите в екипа, а от друга – срещата ни с публиката. Велико щастие е този контакт. А богатството, което дава работата върху една роля – това наистина е паралелен живот – опознаваш нещо от себе си, което никога не би се случило в реалния ти живот. И както ти получаваш от изкуството, от молитвата своето равновесие и някаква утеха, така ти самият, може би, носиш утеха и радост за онзи зрител, до който си стигнал. Със сътворения от теб илюзорен свят. Ето, стигнах след „утеха“ и до думичката „илюзия“. Не е ли тя също някакъв спасителен бряг? Някакъв измислен свят, по-приемлив от реалния. Както е необходимо да осъзнаваме комплексите си, за да ги  преодолеем, така е необходимо да позволим на илюзиите да живеят в нас, за да имаме сили да живеем. Пак може да се окаже, че илюзията е всъщност един възможен бъдещ живот.“, казва Васил Димитров.

Васил Димитров с Цветана Манева в “Антигона” на Жан Ануи - снимка личен архив

Спомня си отново за хората, с които е работил, някои от които напуснали този свят. И вярва, че има щастлива звезда на небето, която му помага. Но сега не  може да се откъсне от преподаването. „Студентите ми може би се стряскат от годините ми, но изведнъж започват да ме усещат близък и дистанцията престава да има значение. А лично на мен ми е много интересно, не се уморявам и забравям за почивките. Обожавам да откривам  нови неща с младите хора, неща, които и аз не знам. Като вземем известен драматург и дори познат текст, е хубаво да го адаптираме, да разберем какво представлява за нас. Образите са живи защото могат да влязат във всяка отделна личност. Всеки може да е Тартюф, Ромео. Не изключвам да видя куц, дебел, 40-годишен Ромео, няма да се упла��а, но ще съм любопитен - какво искат да споделят с мен авторите.

Преподавателската работа е благословена,

тя е като лекарската, даже е повече от актьорската и е по-важна, защото се изявяваш чрез други хора, обогатяваш други хора, различни поколения. Днешните млади са различни, не може технологиите да не дават отражение. Във всяко поколение има всякакви и в най-новото има такива, които са различни от връстниците си. По-небрежни са в говоренето, в професионалните умения, но който го може, го може. Няма окончателна истина. Всичко е временно, всеки твой днешен успех е временен. Винаги съдят за теб по последната ти роля. Тоест, това което те очаква е най-важното. Професията ни е отражение на живота.

Променя ли се животът, и театърът се променя.

Ролята не е паметник. Важно е днес какво си. Всичко зависи от теб самия, от твоя избор какъв да бъдеш. Не осъждам този актьор, който е избрал да бъде в шоуто на еди кой си. Нека да бъде силен там, това също изисква всеотдайност, талант. Има така наречените булевардни пиеси – с любовни сюжети, ловко написани, талантливо изиграни, не са просташки поставени, защо да не радват част от публиката и една част от актьорите? Не всички са родени за един тип театър, не говоря за талант, а за предпочитания.“

И на тази достойна възраст Васил Димитров посреща с интерес всичко, което се случва или не се случва в българския театър - снимка Стефан Джамбазов

В края на тази изповед си позволих да задам въпрос, свързан с личния ми поглед върху актьора и педагога Васил Димитров -как успява да подържа аристократизма в своето излъчване, тази смес от достолепие, респект, които държат на разстояние, но не са  високомерие, а будят доверие.

„Аристократизъм? – силна дума.

Но както и да го наречем…Това не може да се играе. Това го носиш по някакъв начин. Твоето поведение, умението да говориш,  да ползваш знанията, които имаш, домашното възпитание, създават у хората едно предположение, че има още нещо скрито като познание, богатство, възможности, които не си споделил, тоест не се изчерпваш бързо. Възпитанието у дома е важно. Няма как да не спомена родителите си. Нямаше крясък вкъщи. Баща ми и майка ми са расли двор до двор на село и идват да учат в София. Това е детска любов и тя продължи до края. По-късно си дадох сметка, че до последно любовта им е останала несмутена, тази нежност вкъщи не беше ритуална, тя беше въздухът. Семейната среда е важна. Аз съм  бил ограден от възхищение, одобрение от учители, родители. Не съм усещал някой да ме мрази. Имат значение и ролите – ако ги играеш добре, това оставя следа в теб. Ролята на Креон, например,  ми е дала много като енергия самочувствие - от „Антигона“  на Жан Ануи. Без ролите щях да съм друг човек, вероятно. Твърдението, че артистите нямат собствено лице, че все си служат с чужди думи (от ролите), станали техни мисли, е несправедливо и погрешно. Напротив, в актьорската професия - това са повече прочетени книги, повече чута музика, контакт с поезията и другите изкуства. Това е богатство, което съзнателно трябва да търсиш, да го допускаш в себе си.“ ≈

Текст: Ориета Антова

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Йозеф Куделка: За началник имах само фотоапарата и това е всичко

„За всеки човек фотографията е нещо различно. За мен фотографията е лично оръжие. Аз по професия съм инженер, работил съм дълго време и същевременно с това съм разбрал, че това не ми достига“. Каза забележителният фотограф Йозеф Куделка часове преди откриването на изложбата му „Изгнания“ в Софийска градска художествена галерия.

И продължи: „Успоредно със задълженията ми като авиационен инженер заобичах много фотографията. Снимах все повече и повече и понеже имах проект, който беше свързан с циганите, усещах че този проект не мога да го изпълня, ако изцяло не се отдам на фотографията. Една от причините да се увлека по фотографията е, че фотографията ми осигури свобода. Като инженер отговарях за 60 души, които бяха мои подчинени и по-специално за самолетните двигатели. Това ми създаваше доста големи проблеми, бях под голям ��трес. Реших, че трябва да се освободя от това. Но държавата не ми позволи. А като фотограф за началник имах само фотоапарата и това е всичко“.

Живата чешка легенда Йозеф Куделка рядко дава интервюта. Вместо да разказва за заслугите си, той предпочита да продължи да снима. Единственият фотограф, който открито може да критикува е знаменитият Анри Картие – Бресон /1908 - 2004/, създател на фотографската агенция „Магнум фото“, на която Куделка е член повече от 40 години. За 50 години, е създал поне сто световно известни творби, но продължава да се стреми към повече и днес на 81 години продължава да снима. И както не обича да дава интервюта, срещата с него в СГХГ се превърна в личен разговор почти с всеки от присъстващите. Отиваше до питащия го колега, уж заради проблеми със слуха си, но май по-скоро за себе си да усети вълнението на другите от срещата с фотографиите му, изложени в експозицията в пространството на галерията. Заедно с екипа ѝ е редил изложбата, както каза директорът на СГХГ Аделина Филева и уточни, че „винаги е добре, когато авторът е сред нас да експонираме изложбата заедно с него“.

За работа си Куделка каза:

„Не обичам да регламентирам фотографията,

нито да обяснявам своите снимки. Обичам, обаче, хората да ги коментират. Смятам, че да правиш снимки, да знаеш да натискаш спусъка на апарата само е да знаеш какво ще излезе от тази снимка. За да спазвам тази логика в моите действия, аз разглеждам снимките, които съм направил като отпечатъци, върху които аз мисля, а не предварително да съм замислял какво ще излезе от тях. Тъй, че много хора могат да натискат спусъка, обаче не много хора веднъж направили снимката могат да оценят това, което самите те са направили и да го покажат. Фотографията е вид артистична дейност, при която можеш да постигнеш едно майсторско изпълнение случайно, без да искаш. Но смятам, че ако фотографът иска да каже нещо, той го казва в книга, но няма много такива книги“. Може би и затова на някои от въпросите отговаряше, като посочваше някоя от фотографиите си в изложбата с думите, че тя е отговорът.

Родното място на великия майстор на фотографията е град Босковице в Южна Моравия (Чехия). Куделка е роден на 10 януари 1938 година. През 1961 г. завършва Техническия университет в Прага, а след това шест години работи като инженер в Прага и Братислава. В същото време Куделка се занимава с фотография, работи като театрален фотограф в столицата и прави забележителни снимки в цигански селища в Словакия. Според спомените си, той е закупил първата си камера с приходите от продажбата на ягоди на местен производител на сладолед. През 1967 г. той започва да работи върху цикъл за живота на циганите вече в Румъния и в други страни от Европа. Този период заема важно място в работата на фотографа. Куделка му посвещава 10 години, а през 1975 г. публикува книгата „Цигани”.

На 21 август 1968 г. той снима края на Пражката пролет - нахлуването в столицата на тогавашна Чехословакия на войските на петте държави, участници във Варшавския договор начело със Съветската армия. Работите на безстрашния фотограф забелязва членът на агенцията „Магнум" Ян Бери и по-късно тези творби са изнесени тайно от страната. Те попадат при Елиът Ервит, тогава ръководител на „Магнум“ и са отпечатани в много световни вестници и списания, без да се посочва името на автора. Но светът научава истината как е погазена Пражката пролет. „Прага през 1968 година беше за нацията голяма трагедия, но съм доволен, че присъствах, когато това се случи. Никога не съм си мислил, че чехословаците /тогава/, навремето се наричахме така, за една нощ са способни така да се променят. Това беше едно чудо, което с�� случи. Всички имахме само

един неприятел и това беше армията на Съветския съюз.

Всичко друго оставаше на втори план. В този изключителен момент доведе до състояние, в което ние изпитахме особени неща и с��анахме нещо различно от това, което бяхме по-рано. Интересното е, че моите снимки бяха публикувани една година след събитията – те бяха новина. А какво са днес новините - това, което утре ще бъде стара новина. Един приятел, българин ме убеди да напиша книга за руското нашествие. Щастлив съм, че тази книга я направих и е публикувана и в България. Тази книга, която беше замислена за чехите излезе в 12 държави и без никакви средства от чешкото правителство. Направих и голяма изложба, която пътува в целия свят. Снимките от Прага 1968 година заеха едни други измерения. Отначало бяха просто документи за това какво се случи в Чехословакия, руснаците не искаха да кажат истината. Снимките днес имат друго измерение. Важното е, че единият държи „калашников” /автомат – б.а./, а другият не държи „калашников”. Днес не е толкова важно, че това предвещаваше края на комунизма. Тези снимки днес показват един народ, който иска да постигне свободата, а друг, който иска да му я отнеме. Затова беше трудно тази изложба да се покаже в Китай. Не говоря по принцип за моите снимки, а само затова, че има петдесет годишнина от тези събития приех да отговарям и да давам интервюта. И ние сме като вас малка държава и затова не често в историята сме се държали като достойни хора. Но мисля, че точно в този период чехословаците се държаха достойно. Чехите не трябва да забравят това, че веднъж в историята си са се държали достойно“. Категоричен е с днешна дата Йозеф Куделка. В този контекст неговите думи може да се съотнесат към една по-сложна, дори философска  интерпретация, прочетена наскоро в току-що излязлата книга „Уловени мигове“ /издателство „Колибри“, превод Владимир Игнатовски/ на изключителния кинорежисьор Андрей Тарковски /1932 – 1986/, все още непубликувана в Русия.

„Времето и паметта са взаимно свързани, те са като двете страни на един медал. Съвършено очевидно е, че паметта не съществува извън времето. А паметта е извънредно сложно понятие и не е достатъчно да изброим нейните признаци, за да определим сумата от впечатления, с които тя ни въздейства. Паметта е духовно понятие!“. А Куделка продължава разказа си в пространството на галерията с неговите фотографии:

„Добрата снимка е тази, която може да каже различни неща

на различните хора, в зависимост от начина, по който я гледат. Една снимка, например човек, който е недохранен ще се идентифицира с това куче, например. По различни причини всеки ще види в това куче различни неща. Ето това.“. Така той водеше разговора –със снимките си. Но винаги се връща и към темата за времето след Пражката пролет и началото, като че ли все още продължаващо на своето номадство в търсенията си на уловените мигове. „Аз напуснах Чехословакия и не можех да се връщам. Можех да се върна, но щях да вляза в затвора. Понеже не съм голям смелчага, знаех, че могат да упражнят натиск върху мене, ако не се държа прилично. Тъй, че за мен изгнанието е състояние, в което съм напуснал държавата и не мога да се връщам. За всеки човек изгнанието може да има различно значение. След като се публикува тази книга /„Изгнания“, първото издание е от 1988 година/ дойдоха хора при мен и казаха: „Твоето изгнание е и мое изгнание, макар да не съм напуснал Чехословакия, аз останах вътрешен изгнаник в страната.“. През 1984 г. баща му починал, нямал вече членове на семейството си в Чехословакия, фотографът официално обявил за първи път авторството си на изображенията на съветската инвазия в Прага. През 1988 г. е публикувана книгата му „Изгнания”, която събира многобройни изображения, които разказват за търсенето на мястото му в света. След множество странствания из Европа Йозеф Куделка получава френско гражданство през 1987 г. и в знак на благодарност към Франция, той дарява 75-те фотографии от серията „Изгнания“ на Център „Помпиду“ – Национален музей за модерно изкуство/Център за промишлен дизайн. Именно тази ключова за неговото творчество серия от творби представлява настоящата експозиция, която за първи път се показва в България, в СГХГ, извън Франция. Изложбата „Йозеф Куделка: Изгнания“ се организира от Френски институт в България, Столична община и Софийска градска галерия в партньорство с: Център „Помпиду“,  Магнум Фото, Експресбанк, Висше франкофонско училище за администрация и управление и Международна организация на Франкофонията. СГХГ по блестящ начин последователно ни представя най-ярки автори в световната фотография. В момента продължава и великолепната експозиция на Вивиан Майер /1926 – 2009/ под заглавие „В нейните ръце”.

Изложбата на Йозеф Куделка продължава до 9 юни, но ще остане като едно от забележителните художествени и не само събития в София. А фотографът е категоричен: „Не съм стигнал до предела си, щом на 81 години още съм фотограф. Някои хора ще кажат, че харесват снимките ми, а други, че не ги харесват, но за мен важното е, че сутрин, когато се събудя, искам още да снимам". Йозеф Куделка няма постоянно местожителство и продължава дейността си в Западна Европа, като следва маршрутите на про��ежданите ежегодно цигански събори, църковни празници и фолклорни фестивали. Самият той живее като скитник и странства и това е неговият живот. А към днешна искрено се радва на новите технологии и обяснява защо. „Не е вярно, че не използвам новите технологии.

Сега използвам дигитален фотоапарат и съм много доволен,

че съществуват такива апарати. През 2020 година ще имам изложба в голямата библиотека, която беше изградена по времето на Франсоа Митеран като президент. Тя ще бъде посветена на годините, които съм посветил на фотографията. Като тема съм я посветил на археологическите разкопки по целия бряг на Средиземно море. Някои от държавите съм посетил няколко пъти, за да снимам тези руини от старите цивилизации, съществували по тези места. От 1986 година насам ползвам панорамен фотоапарат и снимам така, както обичайно се снимат пейзажи. Проблемът в този период беше да намеря пари, за да купя лента, защото от един филм мога да направя само четири снимки. Сега се връщам от Йордания, където правих снимки. Заминах за там със 135 кг багаж и се върнах с дискове. Нямах нужда по време на престоя си да нося пари, за да мога да се снабдявам с лента. Този голям технологичен прогрес във фотографията, не искам да се съобразявам с него, а искам да се възползвам от него. Затова спокойно мога да кажа „да живеят новите технологии във фотографията!“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Боряна Сечанова: Вярвам в мисията на „Арабеск”

„Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!”. Споделя за „въпреки.com” хореографката Боряна Сечанова, директор на забележителната танцова трупа.

И продължава: „Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство  е вече „Арабеск”! Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би,

пътят на „Арабеск” никак  не е лесен,

защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”.

Откъс от разговора с Боряна Сечанова можете да чуете тук

“Ромео и Жулиета” - снимка Гергана Дамянова, архив на “Арабеск”

Разговаряме с Боряна Сечанова малко преди поредната репетиция на „Ромео и Жулиета” на Сергей Прокофиев, чиято премиера предстои на 30 септември в София, с която ще се открие 50-ият юбилеен сезон на знаменитата ни трупа. Спектакълът е финансиран по Програма "Култура" на Столична община и подкрепен от Министерството на културата. Но преди това е предпремиерният спектакъл на 28 август в Амфитеатъра в Созопол в рамките на „Празниците на изкуствата „ „Аполония”. Но за това малко по-късно. Съсредоточаваме се върху феномена „Арабеск”. „Абсолютно вярвам в тази кауза, защото не може да не се прави изкуство в нашето време. Изкуството те кара да бъдеш креативен, изкуството те кара да бъдеш позитивен, изкуството те учи на взаимоотношение с хората около теб. Затова няма как да не вярвам в мисията на „Арабеск”. Той събира не само изключителни млади танцьори, „Арабеск” събира млади музиканти, млади композитори, млади хореографи, т.е. „Арабеск” се превръща в една платформа на обмен, на мисли, на визии. Затова мисля, че

„Арабеск” е вид пространство за култура”.

Категорично с много любов говори Боряна Сечанова за трупата и нейния екип от млади и много талантливи хора. За себе си споделя, че не я е страх от експерименти, защото когато човек иска да каже нещо, той трябва да го каже. „Най-хубавото е, когато мислим различно и в обмена на тази информация на мисли, не бих казала, че са чак експерименти, защото нямаме чак толкова материална възможност да направим истински в областта на културата. Поизостанахме последните 20 години в областта на съвременните изкуства. Но мисля, че имаме дух и все още не са успели да ни сложат клишето на консумат��вното изкуство така, както е примерно в много области”. През цялото време на разговора ни хореографката говори за танц, за танцьори, така както ни се случвало в срещите с колежката й, силно свързана с трупата, Мила Искренова. „Арабеск” не е просто балетна трупа, а наистина сложен и различен артистичен състав, своего рода институция в съвременната ни култура. Но се връщаме във времето, за да усетим как за Сечанова „Арабеск” става съдбовна част от творческата й биография. Това е взаимно, защото в петдесет - годишнината на трупата хореографката и като директор има и продължава да има своя личностна диря като творец. А тя с вълнение разказва:

„За трупата това е един много солиден куп от време, защото е имала много сложности и въпреки всичко тя оцелява. Най-вече, защото

не е изградена случайно, не е събрана и случайно.

Тя е събрана преди всичко с много любов, с много пожелания. Знаем, че първите изпълнители в тази трупа са Красимира Колдамова, Ичко Лазаров, по-късно Вера Кирова и много още. Те са били от водещите солисти на балета на Националната опера. Те са искали да правят нещо различно, нещо съвременно, свързано с времето, в което живеят. Така е създадена трупата и така до ден-днешен. Трупа, създадена първо да може да се танцува различно и второ - „Арабеск” е като едно малко семейство, което в годините, когато заедно доказват, че такава трупа може да съществува само, когато има мисия, визия за това, което прави. Знае защо прави тези неща”.

Маргарита Арнаудова

Маргарита Арнаудова е личността, формирала уникалния облик на балет „Арабеск”, а заедно с това и облика на съвременния танц в България. За жалост почина твърде млада на 53 години преди повече от 20 години. Но присъствието й, духът й се усещат в атмосферата на скромните пространства, в които продължават приемниците й. „Дали точно тръгвам от Маргарита Арнаудова – не съвсем. Аз съм танцувала в Националната опера и някак си и първите ми спектакли като хореограф са също в операта. Но

с Маргарита Арнаудова ме свързва съдбовна случка.

Когато се върнах от Москва /при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира със специалност Балетна режисура в ГИТИЗ – б.а./ и вече бях завършил хореограф и исках да работя като хореограф, но в операта се отнесоха така: „Ах, хореограф, ела си като балерина! После ще видим”. А Маргарита ми даде възможност да направя своята дипломна работа тук в „Арабеск”. Това за мен беше много голям жест, защото „Арабеск” беше специално място. Тя много подбираше хората, с които работи. В „Арабеск” определен брой български хореографи са поставяли, „Арабеск” работеше и с чужди хореографи, разбира се, с Маргарита Арнаудова. Това от нейна страна беше много голям жест. След това вече втори жест, който тя направи след като видя един мой спектакъл. Бях направила „Три сестри” на Чехов за „Пантданс театър” – частен театър в онези години, един от основателите му е актьорът Николай Сотиров ме покани като хореограф в този театър. Няма да забравя на премиерата Маргарита Арнаудова беше с Олеся Пантикина /дъщеря й – б.а/ и бяха изключително впечатлени от спектакъла. Може би, след това вече тя ме покани да й бъда асистент в работата й в Нов български университет като преподавател. След като Маргарита почина, аз взех този курс като преподавател. Така срещата ми с нея е била за много малко. Аз съм играла, когато тя е поставяла в операта „В сянката”. Играла съм като балерина, но не за „Арабеск”. Когато се върнах от Москва исках да поставя „Сватба” на Стравински. Маргарита каза: „Не, няма да направиш сега „Сватба”, защото не са такива времената. Стравински е, все пак, един авангарден автор.”. Това е било 1990- 1991 година, може би. А когато ме покани за асистент и аз не знаех, че тя е толкова болна по това време, тя каза, че вече мога да направя „Сватба” на Стравински. Но тя почина, но беше заложила вече този спектакъл в „Арабеск”. Тя почина 1994 г., а аз 1995 г. направих „Сватба”. Това беше спектакъл, с който трупата хем се забавляваше, хем от друга страна отдаде почит, защото току-що се беше разделила с Маргарита…В трупата имаше едно изключително желание да се направи нещо стойностно, нещо, което да остане. „Сватба” се игра много дълго време. По това време беше директор Калина Богоева, след това Румяна Маркова. Срещнах се отново с трупата 2000 година. Много съм щастлива, защото те ме приеха много радушно от една страна, но от друга страна, няма да забравя Теодора Стефанова, примата на „Арабеск” тогава ми каза: „Пожелавам си ти да заобичаш „Арабеск” така, както обичаш Националната опера!”. Затова искам да кажа, че „Арабеск” са специални артисти!”. Разказва за началото си в „Арабеск” Боряна Сечанова.

Репетиция на “Ромео и Жулиета” - снимка Стефан Джамбазов

Питаме я как подбират танцьорите или те идват. С усмивка тя отговаря: „Много хубав въпрос! И двете. Аз подбирам, но и те идват.

Те идват, за да играят нещо различно,

защото пътят на танцьора е много кратък. Той е не повече от 15-20 години. Особено в последните години „Арабеск” е мястото, където по-бързо се сменя и репертоарът. Идват все още, макар и трудно много чужди хореографи. Работата с млади хореографи е нещо много заразително”. В залата на Музикалния театър преди доста години сме гледали трупата на знаменитата Марта Греъм. Всички бяхме запленени от филма на Вим Вендерс „Пина”, посветен на изкуството на голямата Пина Буш и още и още вълнуващи моменти с големи звезди на съвременното изкуство, а излязоха и доста книги с техни изследвания и философията им за танца и човешкото тяло. Част от тях ни ги е представяла в книгите си Мила Искренова. В тази посока Боряна Сечанова допълва, че познаване на написаното е част от тяхната работа, особено когато тръгват да правят нов спектакъл. Много коментират обсъждат. „Не случайно и последните години имаме специални образователни програми. Мила Искренова, Олеся Пантикина работят с тях. Ние сме нарекли този модул „Как да четем танца”. Тоест работим много усилено в тази посока, изнасяме лекции и в Софийския университет, и в училища. Запознаваме по-младите хора, пишещите. Последните лекции в Университета бяха направени за хората, които пишат и за хората, които въвеждат младите хора в изкуството. Запознавахме ги с историята на съвременния танц, с различните хореографи и направления в съвременното изкуство. Това е важно да се знае и „Арабеск” осъзнава своята мисия в тази посока”. А Мила Искренова подготвя с нейни текстове книга по повод юбилея на трупата „50 мига от живота на „Арабеск””.

Боряна Сечанова - снимка Стефан Джамбазов

Но заедно с Боряна Сечанова се връщаме към предстоящата премиера, а и вече я чакат за репетиция в залата. И все пак – защо „Ромео и Жулиета”? „Защото имам двама прекрасни танцьори / Виктория Петрова, Филип Миланов – б.а./, които са точно за тези роли. Винаги съм мислила спектаклите си по хората, за които ги правя. И може би, защото с възрастта вече започвам да мисля, че един такъв тип среща,

такава любов е дар да ти се случи в живота.

Разбира се и музиката на Прокофиев, но най-вече мисля, че трупата в момента има прекрасни млади хора, които могат да направят този спектакъл. Позволила съм си да направя вътре съкращения, но по-скоро съм се съобразила с това каква идея имам по повод на този спектакъл. Опитала съм се да изтегля една нишка, която ме вълнува в момента. Нишката на хората, които ти помагат, но ти вредят най-много. Обстоятелствата, които възникват в една такава любов и помощта на дойката, която иска да помогне и на падре Лоренцо… Дали заради тях или поради странни стечения на обстоятелствата, но те всъщност са и виновниците за смъртта на Ромео и Жулиета. Това ми е било съображението да направя една компактна партитура, нищо не съм променяла вътре, освен че съм съкратила някои части, защото съм следвала тази своя идея. Разбира се, има боевете между Капулети и Монтеки, няма как, и смъртта на Тибалт…Не съм правила такъв голям спектакъл от доста време”. Сценографията е на Иван Токаджиев, костюми - Николина Костова-Богданова и репетитор - Олеся Пантикина. Боряна Сечанова споделя, че Токаджиев, който познаваме преди всичко като сценограф, следващ класическите форми, което по принцип не е характерно за спектаклите на „Арабеск”, си е останал класик. Но се ограничава в един прекрасен минимализъм, който от една страна създава една среда на този спектакъл, изключително аскетична. „Казвам остана си класик, защото не позволи тази среда да бъде третирана въобще. Остана в епохата, направи прекрасна визия като саркофази, като част от колони. Верона – не съвсем, но остана в класическата визия на сценографията”. В Созопол „Арабеск” подготвя и специална атракция – пространството пред амфитеатър „Аполония” ще бъде арена на улични сцени, фрагменти от спектакъла „Ромео и Жулиета”.

“Пандора” - снимка  Костадин Чернев, архив на „Арабеск”

Заедно с Боряна Сечанова влизаме в репетиционната зала. Звучи музиката на Прокофиев и се завърта почти веднага „битката” на Капулети и Монтеки. Завладяваща е мощта на танцьорите, усеща се сблъсъкът на страстите, на враждите в забележителен танц, сякаш въздухът в репетиционната се нажежава. Оставаме с очакването на вълнуващ спектакъл скоро на сцената на „Аполония”.

С „Ромео и Жулиета” започва юбилейният сезон на „Арабеск”.

Боряна Сечанова разказва, че със сигурност ще има нови спектакли от младежите, както тя ги нарича - Асен Наков, Филип Миланов. Очаква, че ще завърши преговори с голям чужд хореограф, който да дойде в края на сезона, през юни 2018 година, но засега не издава името му и спектакъла, върху който ще работи. Подготвят ретроспектива през целия сезон на най-добрите спектакли, създадени в „Арабеск”. След „Ромео и Жулиета” ще припомнят спектаклите на Маргарита Арнаудова – „Нестинарка” на Марин Големинов, „Болеро” на Морис Равел. Ноември  ще е месец на младите. Тогава ще възстановят спектакъла на Асен Наков „Огледало”, ще излезе новият спектакъл на Асен и Филип Миланов. Ще покажат най-интересните части на печелившите спектакли от конкурсите на името на Маргарита Арнаудова. Декември са обявили като „Арабеск” и класиката -  ще покажат „Кармина Бурана” на Карл Орф, „Вива Ла Класика”, създаден от три малки неща – „Лебедово езеро” на хореографката Ани Донева, „Баядерка” на Татяна Соколова и „Дон Кихот”, един неин фрагмент. Тогава ще бъде и  „Лешникотрошачката” за малките. Януари са обявила като месец на Мила Искренова и нейните спектакли. „Живот и здраве, може би март ще възстановим „Пандора” / камерна опера с хореографски сцени по музика на холандския композитор Пол ван Брюхе и българския композитор Петър Дундаков – б.а./, ще покажем някакви мои фрагменти. Април месец е идеята ми да почнем работа с чуждия хореограф, ще го научите в момента, в който приключим преговорите. Ясно е кой ще е спектакълът, но още водим преговори. През целия този сезон ще имаме една съпътстваща програма, освен спектаклите. Правим голяма изложба от фотографи, които снимат „Арабеск” от години. Изложбата ще се открие през януари в галерия „Средец” в Министерство на културата. Още сме в преговори, но много ни се иска всеки месец БНТ да пуска филми, заснети за „Арабеск”, имат изключителен архив. Мислим да стане един празник целия сезон!”. А репетицията продължава … ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Арабеск”